Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Грабна една пушка и се спусна по пътеката.

— На добър път! — обърна се той, преди да се скрие в сянката на зеления тунел.

Естественикът поклати глава.

— Жалко! Такъв ценен човек! И толкова алчност!

— Може би не толкова алчност — прекъсна го замислена Люба. — Може би повече другото: скръбта по бащата, мъката, жаждата за отмъщение… А иска да го скрие зад гръмки думи за злато, за богатство…

От въртолета се подаде Манзилала.

— По-скоро!

Люба и Наумов посегнаха да вдигнат лудия. Той поклати уморено глава.

— Оставете ме! Всичко е свършено… Това е краят… Бях най-богатият човек на света… По-богат от Соломон, от Крез… Най-силният… Всемогъщият… Демон… Смятах се безсмъртен… Безсмъртие — проклятието на демона… Но не… Имало прошка… Имало край и на моята мъка… Това съм аз — простеният Демон.

Бащата и дъщерята стояха смутени. Виждаха знаците на пилота да бързат, а нямаха сили да оставят умиращия нещастник.

Лудият отново заговори:

— Умирам щастлив. Видях, лавата засипа Огнената пещера… Отгоре й лежи цяла планина… Никой няма да достигне богатството ми… Никой… Мое беше… Остава винаги мое…

Той задиша бързо, мъчително, но в очите му, вече помътнели, продължаваше да святка доволството. Даже щастливи очи!

После изведнъж извика:

— Ирен!

Люба се сепна при това име, погледна уплашено.

Лудият беше мъртъв. Върху лицето му беше легнало спокойствието.

Рудахигва пошепна:

— Типу Тип мъртъв, Огнената пещера засипана. Племето на Рудахигва може да се върне в далечната родина. Бащата на Малката бяла жена обеща да отведе там племето на Рудахигва. Ще изпълни ли обещанието си?

Наумов кимна с глава.

— Ще го изпълня. Сега ние с дъщеря ми и Манзилала ще отидем в голямото гнездо на металната птица, в селището на Манзилала. После ще се върнем и бащата на Малката бяла жена ще изпълни обещанието си… Но може ли Рудахигва сам да се прибере в селището си?

— Рудахигва е в своя дом. Той се бои само от Типу Тип. Когато няма Типу Тип, Рудахигва не се бои от нищо.

Отдолу отново се понесе подземното бучене, приближи, нарасна, сякаш се срина целият свят. Почвата се развълнува. Една кипяща вълна от езерото преля до краката на пътешествениците. Отвлече палатката от брега. Вулканът зарева. Мълниите оплетоха небето с трещящи огнени паяжини. Затопуркаха разлетелите се вулканични бомби.

— Бързо! — извика Манзилала.

Преди Наумов и Люба да направят крачка напред, през нависналата пелена на мъглата профуча една огромна капка лава и тресна в машината. Бензинът пламна. Пилотът изхвърча навън и повлече приятелите си в джунглата.

— По-далеч! Ще избухне резервоарът!

И наистина в следната секунда гърмът разтърси околността.

Манзилала се опря о едно стъбло. Лицето му беше сиво. Мълчеше. Гледаше нататък. От очите му течаха сълзи.

Рудахигва запита:

— Умря ли металната птица?

Тогава от далечината проехтя ревът на самотния динозавър. Проехтя зловещо, надъхан с неугасима ярост, със злоба и настървение, с призив за борба, предизвикателство към цялата вселена. И с още нещо — неочаквано и необяснимо — с някаква по-мека нотка, търсене, молба, вопъл дори. Той беше сам. Съвсем сам. Гласът му протръбяваше отново и отново, все по-тревожно, по-неудовлетворено, просмукан с неподозирана мъка и чудовищно отчаяние.

Най-силният беше победен. Победен от самотността. И виеше в своята безнадеждност, в титаничното си безсилие, фучеше, заканваше се. Къде е другарката му? Защо не отговаря?

И никой, никой друг да не му се мярва сега — никой…

После дивият глас отново затрептяваше в цялата си озвереност, в своята безпощадна заплаха, в цялата си почти свръхестествена злост…

Анри Льоблан се движеше по пътеката със своята широка, спокойна, неизбързваща походка, с която можеше цял ден без почивка да кръстосва саваната и джунглата.

Джунглата! Наистина, би ли я сменил с друг кът на земята? Би ли понесъл да живее другаде? Той не бе ходил в Европа. А цял живот мечтаеше за нея. Все тъй се случваше, все някаква пречка. И ето сега, след като грабнеше съкровището, след като станеше богат, той щеше да осъществи мечтата си. Анри познаваше от филмите градовете й, селата, нивите, анемичните горички. Биха ли му заместили родната джунгла? Биха ли му заместили тая величава природа, която не знае мярка в нищо, където слънцето не топли, а поразява със слънчев удар; където дъждът не оросява, а срива от небето цели водопади; където вятърът не шумоли в листата, а разрушава като взрив; където растителността не е посев, засят от човека за собствено изхранване, а океан от зеленина, буйна, неукротима, всепоглъщаща; където животът не е спокойна, самодоволна скука, а непрестанна, безпощадна борба…