Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Нима това, което го обгражда, което кипи край него, е гора? Кой би посмял да го нарече гора? Та то, по-право, е буйство, някаква нечувана, несдържана оргия на зелените сили! Тук всеки живее за себе си. Бори се с всички. И гигантът, разкрачен, изпънат, подпрял правото си стъбло на отвесните човешки бой дъски подпори. И по-ниските дървета, създателите на втори етаж, които са се вкопчили в жестока схватка на живот и смърт с увивните лиани. И самите лиани, които сякаш нямат край. Те висят в дълги, фантастични гирлянди, оплетени с грубите ресни на въздушните корени, устремяват се към висините, за да се стопят в зеления покрив, или се устремяват стремглаво надолу като пикиращи самолети, попълзяват по земята, омотават младите кълнове на бамбука, папратите, ниските палми и отново се възземат нагоре върху ноктестите си върхове, подобни на китоловни харпуни. Лиани, сякаш не листа и въжени стъбла, които се спускат от клон на клон, а застинали зелени водопади, набрани гигантски завеси, нависнали лавини от листа, които всеки миг, при най-малкия шум, ще се сгромолясат, ще затрупат света.

Анри познаваше мнозина, които напускаха джунглата с проклятие… И се връщаха отново на следната година, пленени, очаровани, ако щете, омагьосани от нейното величие. Който веднъж е зърнал това вълшебство на зелената мощ, който е вдъхнал аромата й, остава винаги неин пленник.

Както летецът обича небето си, морякът — океана, така Анри обичаше своята джунгла.

Как щеше да я напусне, когато забогатее?

Той крачеше напред все тъй решително, уверен в себе си, докато в сърцето му се прокрадваше някакво странно чувство, непознато досега. Защо трябваше да се раздели така, почти грубо, невъзпитано с тези приятни хора? Те искаха да го отклонят от целта му, това е вярно, но с каква умисъл? Да му напакостят ли, да го ограбят ли? Естествено, не. Само не го разбираха.

А би било много хубаво, ако го бяха изчакали. Тъй хубаво! Да отмъсти, да облекчи душата си и после да се отпусне в комфортната кабинка… При тези мили хора… При тази чудна девойка…

Той махна с ръка. Анри Льоблан, не мисли за нея! Нямаш право. Предстои ти по-важна работа. Отмъщение и злато! На тоя свят има много девойки, а малко злато. Съвсем малко! Затова, когато гониш златото, не си замътвай главата с девойки! Колкото чудни, колкото изключителни да са те…

Анри все още се придвижваше уверено по пътеката. Не очакваше засада. Върху листната настилка лежеше тънък слой тиня от скорошния кален дъжд и по него личаха отчетливо следите на двамата бандити — тежките разкривени стъпки на натоварения с чувала мулат и пъргавите крачки на догонващия го германец.

Внезапно слонски рев процепи тишината. Чу се тежко топуркане, трясък на чупени клонки.

Анри отскочи настрани, заслони се зад един дебел ствол, притихна.

По пътеката се зададе в тръс стар мършав слон с огромни пожълтели бивни, които почти докосваха земята. Слонът тичаше и тръбеше тревожно с хобот като параходна сирена.

Кали! — позна го човекът. И се притисна по-плътно до дървото. Не искаше да го убива. Не толкова от жал. Слоновете кали трябва да се изтребват. Те са опасни не само за хората, опасни са и за другите животни, дори за другите слонове, особено за младите. Не искаше да стреля — бегълците щяха да го чуят. А той разчиташе главно на изненадата.

Слонът приближи. Но с всяка крачка ставаше по-неспокоен. Забави ход. Накрай спря съвсем. Ушите му се разпериха. Хоботът му се заизвива, задуши въздуха.

„Откри ме, проклетникът!“ — мярна се в мисълта на Анри. В следния миг слонът се метна към неговата страна. Но човекът беше подготвен за нападението. Улови се за най-близката лиана и за секунда се озова върху един клон на височина шест метра над земята.

Слонът връхлетя върху стъблото, натисна с чело. Дървото не се поклати. Тогава бесният великан удари с бивни в корените. Но отскочи като засегнат от ток. Болезнен рев разтърси околността.

Аха! Значи от това е — от зъбобол!

Наистина върху десния бивник, почти до венеца, личеше черна яма, в която можеше да се вмъкне човешки юмрук. Тези слонове са най-опасни. Фучат със своята болка и гонят всяко живо същество, което им се мерне. Живеят в мъка, живеят за мъка и на другите. В джунглата няма ветеринарни зъболекари. Само куршумът може да отърве и тях, и другите.

Внезапно слонът се втурна надолу по пътеката. Анри се подвоуми. Да чака ли още? Не е ли по-добре да слезе на земята, та да поеме пътя си? Спря го само усетът, от личното разбиране на животните. Той знаеше. Слоновете са умни. Много умни. И за беда, колкото по-зли, толкова по-изобретателни, находчиви, по човешки хитри.