Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Но той не е в състояние да им помогне. Де ще ги намери в този хаос? По-разумно е онова, което е намислил — да стигне до летището и оттам да прати помощ. Не само един хеликоптер с недостатъчно бензин, а цяла ескадра…

Така е по-разумно. Другото е чувство. Към летището! Към дома! Те сами са си виновни…

Но ръката му, против това единствено правилно решение, обърна машината назад, към езерото. Друг, който не слушаше разума, сега управляваше машината му, насочваше я уверено натам, към другарите. И този друг се взираше надолу през замърсените от калния дъжд прозорци, оглеждаше, диреше.

От зиналия кратер като спукан огнен цирей се свличаше пламтящата лава. Изтичаше в няколко нажежени по тока — жълто-червени в талвега и посиняващи към бреговете, — които се вливаха в езерото под взривове бяла пара. Вулканичните бомби се пръскаха високо във въздуха като исполински шрапнели и шибаха в рядка градушка развълнуваната езерна повърхност. Тук-там из джунглата горяха запалени от лапилите изсъхнали дървета, но бързо угасваха, задушени от свежата зеленина.

Първият Манзилала, страхливият Манзилала, отново пое управлението. Ясно, няма ги! Кой знае къде са избягали, уплашени и те от стихията? И само един наивник може още да се надява, само наивник би продължил още да търси…

Тогава случайно съгледа разпадащото се островче и опитващия да се покатери върху него динозавър.

Манзилала го позна. Шипекве!

Никой друг! Само шипекве, легендарното чудовище! Ужасът на Луалаба!

А това? Не са ли хора?

Но да! Хора!

Ето черния гигант, който се мъчи да избута с кола си чудовището. До него — белгиецът, Наумов, дъщеря му — четиримата отбиват с общи сили яростната атака. Те са в по-удобна позиция, но насреща им се възправя нещо страшно, невиждано — мощ, ярост, жизненост! Няма да успеят. Ще загубят борбата.

Четирима слаби човека върху една малка скала, срещу Властелина на водите, срещу цялата му първобитна сила, в неговото царство…

Не! Обречени са…

Поддал се на първия порив, Манзилала наведе машината си, хлътна надолу. Островчето с динозавъра и с хората изплува бързо нагоре, разду се, нарасна.

Пилотът сега виждаше само едно — огромната зъбата уста и блестящото зелено туловище със синята препаска на врата и жълтия корем, по които играеха пурпурните сияния на лавата. Такава уста! Цял грайфер! И ужасните зъби! И острият рог! И хипнотизиращите огромни зеници!

Машината прелетя на метър над главата му, но цератозавърът, вместо да се уплаши, вместо да побегне, както бяга всеки звяр в саваната от рева на мотора, опита да се подхвърли нагоре, да захапе дръзката птица, щракна напразно челюсти, после размаха във въздуха кукестите си предни крачета.

Манзилала направи малък завой и повторно налетя. Озъбената челюст не го плашеше така. Не го плашеше така цялата враждебна доскоро природа. Той беше в своя самолет, който познаваше, на който можеше да се довери. Вече не беше някакво безпомощно, загубено в първобитния лес човече, а човек — господар на мощна техника, с която можеше да се опълчи срещу всяка опасност.

Хората отдолу го поздравиха с размахани ръце. Сякаш вдъхновена за подвиг, машината връхлетя още по-смело върху чудовището, което замахна гневно с рога си и докачи леко гуменото колело. Хеликоптерът трепна, ала пак не се отказа от борбата. Пилотът го насочи в трета атака. Все се надяваше да го уплаши, да го прогони с устремните си нападения. Не допускаше дори, че насреща му стоеше най-страшният хищник на земята, хищник, незнаещ отстъпление. Всичко живо бяга от неговия път. Всичко. Никой не дръзва дори да се пребори с него. Всеки, който е опитал да премери с него сили, е загивал.

Манзилала се реши на последното. Издебна гиганта и се хвърли върху него отстрани. Блъсна го в главата. Ура! Чудовището плесна във водата. Ранил ли го бе, убил ли го бе?

Уви! Хищникът, сякаш не усетил нищо, отново се докопа до скалата. Чак тогава Манзилала разбра знаците, които му правеше Наумов. Закова машината намясто на височина десетина метра, отвори вратичката и спусна въжената стълба.

Първа се изкатери Люба. Последва я старият учен. Но Рудахигва се дръпна. Уплаши се.

— Рудахигва не ще да ходи на небето! — отсече той. — Рудахигва иска да си умре тук, на земята.

Анри го хвана за лакътя. И този окуражителен жест от малкия бял човек, който едва достигаше до гърдите му, подействува като магия на черния гигант.

— Качи се, вожде! — рече спокойно, със своя глас на звероловец Анри. — Горе са твоите приятели.