Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Какъв ли беше — лъв, леопард?

Ами ако успее да отвори вратичката? Тогава?

Неизвестният хищник скоро се отказа от наблюдателната си. Омръзна му. Скочи на земята и изчезна.

Манзилала отново задърпа вързаните си ръце. Не можеше да стои бездеен. Страхът иска действие, каквото и да е — само да е действие.

Дали не би могъл да ги среже в някой остър ръб? Така е гледал на кино, чел е в книгите. Остър ръб! Но де да намери такъв ръб? Нали всичко е правено нарочно заоблено?

Най-сетне нощта свърши. Настъпи изгрев. Ведно със светлината в гърдите му нахлу и някаква надежда. Сега вече можеше да мисли по-спокойно, да оглежда кабината, да преценява.

Небето сияеше в зелената си рамка, вече не застраши телен черен силует, скрил безброй смъртни опасности, а свежа бухнала зеленина, сред която чирикаха птички. Хищниците се бяха скрили, оставили го бяха на спокойствие. Той трябваше да използува този отдих, да направи решителния опит.

Манзилала трепна. Ами ако отвореше долапчето и опиташе във вратичката му? Ето къде беше острият ръб!

Лесно е да се помисли, а колко е трудно да се изпълни, когато са вързани ръцете и краката. И все пак трябваше да стане! Да стигне до шкафа! Трябваше!

Манзилала се опря с гръб в стената, но с колко мъка постигна тоя успех само той би могъл да каже. После бавно като охлюв почна да пълзи с гръб по стената сантиметър по сантиметър. Изправи се. Макар и с вързани глезени, стоеше прав. Стоеше на едно място. А му предстоеше да се придвижи до долапчето.

И ето отмести единия крак, пак така — сантиметър напред, после другия — още един сантиметър! Нямаше друга възможност. Не можеше по-бързо.

Кой знае кога достигна целта, обърна се с гръб, хвана с вързани ръце бравата и отвори вратичката. Тогава нагласи ръба й в ремъка между двете китки и почна да го хлъзга по нея. Потъна в пот. Не спря. Продължи да търка. Търка, търка. Дали бе постигнал нещо?

Напъна с ръце — уви, нищо! Никакъв успех!

Изведнъж въртолетът се разлюля. Пилотът изгуби равновесие и се строполи на пода. Нима трябваше да се изправя още половин час, докато стигне повторно до вратичката?

Земята под него забуча. Бученето се усили като тътена на приближаващ влак. Птиците се разлетяха уплашени. Втурнаха се в луд бяг животните. Небето притъмня. Засвяткаха мълнии. Надигаше се нещо страшно, някаква невиждана стихия. Манзилала отново се разтрепера.

Какво трябваше да направи? Какво още?

Очите му светнаха. Как не се сети по-рано? Сапун! Само сапун! Нали така се вади пръстен, гривна? В шкафа има сапун, и вода. Отново към шкафа!

Той пак се подпря на стената, повторно изпълзя с гръб по нея, изправи се, придвижи се напред с охлювената си походка. Достигна вратичката, гърбом напипа водата и сапуна, намокри китките си, насапуниса ги.

Отначало не забеляза никаква промяна. Връзките стягаха с предишната си безсърдечност. Каишът не беше мръднал нито милиметър. После изведнъж стана чудо. От водата каишът набъбна, разпусна се. Китките почнаха да се изхлъзват малко по малко. Той напрегна мускули, а отпусна съвсем китките си.

И ето! Тръгна, тръгна! Дясната ръка се изсули. Освободи се. Манзилала хвърли каишите, разтърка изтръпналите си длани.

Свободен! Свободен!

Клекна. Развърза краката си. Размърда ги.

Свободен!

Сега на път! Във въздуха! Преди да се е върнал оня бандит! По-скоро!

Възбуден от успеха си, той не забеляза как се бе стъмнило, не усети плисналия кален дъжд, сякаш сега не съществуваше нищо друго освен това, че ръцете му бяха свободни, че пак можеше да поеме управлението на своята машина, да литне с нея, да се прибере дома, при жена си, при децата си.

Седна на пилотското място. Завъртя ключа. Моторното сърце на любимата му птица затуптя. А с нейния пулс сякаш се събуди и неговият пулс. Сякаш досега не бе живял, сякаш всичко бе само един страшен кошмар.

По-скоро! По-далеч!

Носещото витло се размаха непохватно над главата му, засили се, зарева. После неусетно издигна нагоре металното тяло. Палмите и папирусът потънаха надолу. Отпред се лъсна езерото…

И изригващият вулкан…

Манзилала настръхна. Трябваше да бяга! Колкото може по-далеч, колкото може по-бързо! Защото една вулканична бомба беше достатъчна да обезвреди машината му, да погуби него.

Надигна се, обърна лоста назад.

Огромното метално водно конче завъртя опашка към вулкана и се отправи в противната посока. Но пилотът все не можеше да отвърне поглед от грандиозното зрелище, от пламтящите стълбове, от рукналите към езерото огнени реки. Там някъде са приятелите му. А той ги изоставя. Честно ли е? Впрочем те сами са си виновни. Не той. И все пак… Дори да са виновни? Как постъпва цивилизован човек в подобен случай?