Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Когато ужасните насекоми полазиха по ръцете и по врата му, мулатът обезумя.

— Отвържи ме! Не виждаш ли? Това са сиафу — царете на джунглата!

И Зигфрид вече ги бе познал. Хищни мравки пътешественици! Царете на джунглата! Всичко бяга от пътя им. Всичко, което може да върви и да лети. Дори слонът, гигантът, най-силният, като подуши мириса им, вирва хобот и хуква обезумял, без да вижда, без да чува. Защото тежко на тоя слон, който ги пропусне близко до себе си, който им позволи да се намъкнат в ноздрите му. Почват да жилят, да ръфат. От болка той удря хобота си в дърветата, разкъсва го, кръвта му изтича…

Значи сиафу!

Разузнавачите подушиха вързания Жозеф. От лъскавия поток се разклони малка вадичка, насочи се право към него.

Зигфрид не се съмняваше. Ако не го отвърже, ще го оглозгат, както оглозгваха в момента настигнатия плъх, както изгризваха за секунда всеки мярнал се на пътя им бръмбар, гъсеница, охлюв, паяк, стоножка, скорпион.

Питонът, който преди малко бе нагълтал маймунката колобус, опитваше да се покатери с лениви движения до най-ниския клон. Но преялото му тяло тежеше, грозната подутина на корема му го свличаше при всеки опит долу, сред гъмжащото множество.

Зигфрид не се тревожеше много. Не можеха да му навредят. Само няколко болезнени ужилвания. Ужилвания като оси. Заради златото беше готов да понесе много по-тежки изпитания.

Изведнъж той цъкна с език. Как не се сети по-рано? Сега вече Жозеф ще се разприказва. Ще загука.

— Ей, глупак! — извика той. — Чувал ли си нещичко за ацтеките? Ха, ха! Че откъде ли ще чуеш? От маймуните ли? Ей това значи да си цивилизован, да знаеш много, да се ползуваш от всяко знание. Та така. Ацтеките в Мексико някога оставяли на хищните мравки живи хора. Жертвоприношения. Досещаш ли се какво искам да кажа, а? Да те подсетя ли? Ако не издадеш скривалището, ще те оставя да те оглозгат… Като плъх, чуваш ли, като мръсен плъх…

Безпощадните убийци вече пълзяха върху мулата и впиваха в тялото му челюсти. А то? Не челюсти, направо огнени щипци! Те горят, ръфат жива плът.

Жозеф изстена от болка. Почна да се мята така, както беше вързан, като тромава гигантска гъсеница. Запълзя по теме и по пети… Да се маха, да се отхвърли от пътя им… Напразно! Безпощадните дребосъци го бяха уловили в миризливите си пътечки и не го изпускаха. Все нови и нови пълчища връхлитаха отгоре му. Не се бавеха, не разучаваха, това бяха свършили другите преди тях, а направо забиваха ужасните си клещи, сякаш всяко ухапване беше удар със стрела или печат с нажежено желязо. Сякаш лежеше върху жарава. Хиляди въглени пареха тялото му, скачаха по лицето му, опитваха да се намъкнат в очите, в устата му.

— Ще кажа! — изкрещя той накрая, полудял от болки. — Отвързвай!

Зигфрид го хвана за краката и го изтегли на десетина крачки настрана от мравешката колона. Избърса мравките от лицето му.

— Е?

— Отвържи ме!

От болка Жозеф се сгърчи, присви колена към брадата си. Целият замря в тази скована, мъчителна поза.

— Бързо! Бързо!

Зигфрид се наведе. Хвана края на едната лиана. Разплете възела.

— Значи омекна! Ще се сприятелим пак. Чудесно! Одобрени другарчета! Но няма всичко. Само краката ще развържа. Ръцете после, когато се уверя, че не си ме излъгал.

Ето едната лиана се свлече, освободи глезените му. После падна и втората от колената.

В същия миг Жозеф се изпъна с цялата си сила, удари с крака немеца в корема и го отхвърли назад, премалял от болка, като труп. Тогава, убеден вече, че го е обезвредил, се метна отгоре му, измъкна му ножа с уста и сряза лианите на ръцете си.

— Искаше да ме дадеш на мравките! — ухили се той доволно. — Хайде сега ги нахрани ти! Око за око, зъб за зъб! Катър, а? Мръсен плъх! Да видя сега тебе, господаря, бвана, как ще затанцуваш, като те заръфат малките дяволи?

Отсече няколко лиани и омота по същия начин мъчителя си. Свърза ръцете и краката му и го отмъкна на същото място, сред разтревожения мравешки поток. Хищниците в миг го покриха.

От страшните ухапвания Зигфрид се свести бързо. Отвори очи. В тях пламна ужасът. В искрящите черни ириси на съдружника си той прочете своята присъда. И да молеше, нямаше да получи пощада. Знаеше, но не можеше да се въздържи.

— Жозеф, моля те! Отвържи ме! Приятели сме. Не ме оставяй! Пощади ме! Само не на тях. Моля те!

Мулатът вирна глава.

— Ти ме отвърза, защото ти бях нужен. Аз няма да те отвържа, защото ти пък не си ми нужен.

Зигфрид не преставаше да стене: