Петър Бобев - Драконът от Луалаба

С блеснали очи Анри ускори ход. Дирята на врага беше прясна. Издаваше близостта му. Ловецът се взря напред, в зеления сумрак, свали пушката, отмахна пред пазителя, нагласи показалеца си върху спусъка.

Вече очакваше и засада. Затова се прилепи до едната стена на тунела. Запристъпва безшумно, скрит в шубраките.

Видя го още при първата извивка на пътеката. Жозеф не очакваше преследване. Оставил чувала на земята, той се бе отпуснал да си почине с опрян гръб в едно дърво. Когато видя врага си, мулатът рипна на крака, грабна торбата и я метна на рамо. В очите му светна ужасът на уловения звяр.

— Ръцете горе! — заповяда белгиецът.

Пред тази решителна заплаха Жозеф остави товара си и вдигна ръце.

Стори му се, че може да се справи лесно с този смел, но наивен ловец. И рече:

— Я свали това желязо!

Посегна да отпусне ръце.

— Не мърдай! — извика Анри. — И слушай!

Жозеф се начумери, но изпълни заповедта.

— Ех, пък и ти! Защо толкова се сърдиш? Как можех да ти помогна, като чудовището щеше да потопи и мен? Всеки на мое място…

— Значи уплаши се? — рече Анри гневно. — А после, когато поиска, го уби. Тогава не се уплаши.

— Вече се бях окопитил. Но ти? Ти как се отърва? Да си призная, бях те отписал вече…

Анри не го остави да се наприказва, а го пресече грубо:

— Не за това съм сега при теб!

И млъкна. Загледа го упорито, с такава властна омраза, че мулатът усети тръпки по тила си. Впрочем къде бе виждал този поглед? Защо все му изглеждаше познат? Откъде?

— А за какво?

— За възмездие! — изплющя като бич отговорът на Анри. — Възмездие!

— Какво възмездие? — заекна мулатът. — Не те разбирам…

Белгиецът отхвърли въпроса:

— Ти ли остави немеца на мравките?

Мулатът посивя.

— Той умря сам. Беше умрял и те го изядоха.

— С вързани крака и ръце? Така ли?

Жозеф въздъхна.

— Няма да те лъжа. Аз го вързах. Само че той почна пръв. Направих тъй, както той се тъкмеше да напра ви с мен… Законна самоотбрана!

А мисълта му работеше бързо, преценяваше. Това самопризнание можеше да му струва главата пред съда. Призна само да предразположи врага си, да го залъже. А после да свърши и с него. И щеше да свърши. Не само заради златото… И заради признанието…

Стори му се, че Анри се поддава на уловката. Вярва му. Оставаше да продължи. Щом е за това — за справедливостта… Познаваше ги той. Всеки бял се счита длъжен да отмъсти за смъртта на друг бял, когато убиец е цветнокож…

Заговори бързо:

— Ти не го познаваш какъв човек беше той…

— Какъв? — процеди през стиснати устни Анри.

— Жандармерист!

— Както и ти!

Жозеф спря. Загледа го смутен. Но бързо притури:

— А преди това в Европа е бил надзирател в концлагер.

Младият мъж вдигна вежди.

— Виж, това е ново за мен! Стават ми ясни много неща. Човек, годен за надзирател в концлагер, е годен за всичко, за всяко престъпление.

Той насочи решително пушката.

— Сега е твоят ред! Не отпускай ръцете!

Мулатът изпъна нагоре длани недоумяващ.

Без да сваля дулото, Анри заговори бавно, сурово, с ледена твърдост.

— Единият престъпник получи наказанието си.

Жозеф премерваше бързо разстоянието между себе си и насочената цев, преценяваше дали би могъл с един скок да я избие от ръцете му, преди да гръмне. Не! Далече беше! Трябваше да изчака още. Да се приближи на сигурно разстояние. Чак тогава…

Някъде недалеч, на не повече от километър оттук, изрева динозавърът. Изрева с цялата ярост, с цялата неправдоподобна болка, която гореше гърдите му. Гласът му прокънтя над гората, блъсна се в гъстия склоп, попи из шубраците.

И чудно, в далечината отговори друг динозавър.

Нима имаше още? Нима имаше други освен тия двамата, убитият и живият, който бе избягал от заврялото езеро?

Чудовището изрева още веднъж, далечният му събрат пак повтори зова му.

Анри сви устни. Престана да слуша гърмящия разговор на гигантските влечуги. Сега имаше много по-важна задача. Тази задача, заради която бе дошъл чак тук, за която бе мечтал — отмъщението!

— Слушай, подлецо! — рече той гневно. — Аз съм съдията, аз съм и палачът ти. Осъдил съм те. Сега чуй присъдата и се приготви да посрещнеш наказанието.

Замълча и добави:

— За убийство има едно наказание — смърт!

Мулатът гледаше с разширени очи, сив от страх. Откъде познаваше този поглед? Кое убийство споменаваше?

Анри натърти бавно, отмерено, с ужасяваща решителност:

— До реката един умиращ човек ви поиска услуга. Тъй както човек услужва на човек — да предадете на сина му картата на пътя към Огнената пещера…