Петър Бобев - Драконът от Луалаба

— Отскочете встрани! — извика Наумов.

И сам мигновено отстъпи от пътеката, прилепи се до един ствол и замря, докато побеснялата грамада профуча край него, без да го забележи. Той видя как Люба изпълни съвета му и се скри зад съседното дърво. Само Манзилала не устоя. Инстинктът надделя над разума. Обезумял от уплаха пред тая планина от мощна ярост, пред проточилите се към него като бели колове бивници, пред вледеняващия рев, който кънтеше като сирената на връхлитащ локомотив, негърът се втурна презглава по пътеката.

— Не направо! — провикна се Наумов. — Встрани! В храстите!

Манзилала не го чу. А и да бе чул, надали би сварил да изпълни съвета. Слонът го настигаше. Беглецът усещаше в тила си дъха на протегнатия хобот. Нямаше време да мисли, да преценява.

Някаква пълзяща лиана закачи крака му. Тялото му се наведе напред, после политна във въздуха и се озова сред гъсталака. Слонът не го видя. Изтопурка напред, налетя върху един препречил пътя му изгнил дънер. Поде го с бивни, подметна го и още във въздуха го улови. Удари го в земята. После скочи отгоре му. Затъпка на място с крака. Зарева.

Манзилала, зашеметен от падането, се надигна сред папратите. Наумов го видя и извика:

— Не шавай! Да не чуе!

Ала негърът не можеше да стои така бездеен, безпомощен. Съгледа едно стъбло до себе си и се изкатери по него. Свря се сред ниската му корона. Там утихна. Замря. Почувствува се в безопасност.

Слонът изведнъж разбра грешката си. Разбра, че не е жертвата му, а пън. Обърна се тъй бързо, че човек просто не би допуснал в него такава пъргавина, и изпръхтя гневно. Разпери уши, задуши въздуха. Сякаш размисляше, съобразяваше, преценяваше. Пътеката изглеждаше пуста. Ала враговете бяха наблизо. Слабите му очи не ги виждаха, но ушите му чуваха възбуденото им диша не, хоботът подушваше омразната им миризма.

— Лошо! — пошепна Наумов. — Ако не го улуча сега, всичко ще свърши зле!

Вдигна повторно пушката. До него се изправи и Люба.

— Около ухото! — посъветва я Наумов. — Мери добре! Когато обърне за малко глава.

Слонът не ги остави да се премерят. Тръгна към тях, вече не така диво, не тъй необмислено. Хоботът му се огъваше, докосваше земята, опипваше храстите, където се бяха опирали, изправяше се, сумтеше. Вървеше напред, подложил на изстрел само мощното наведено чело. Трябваше да го изчакат да приближи, да не стрелят напразно. Нямаше защо да го дразнят излишно. Нямаше защо да хабят патроните!

Наумов усещаше как потрепват ръцете му. Та той беше лош стрелец. Как се случи тъй, та да се бори със слон? С най-умното животно на джунглата! Умно, хитро, съобразително. Не само най-силното. Всички същества с органи за хващане са по-умни: маймуни, октоподи, слонове. А този при това е стар, с много опит. Не беше ли по-добре и те с Люба да се покатерят на дърветата?

Той се озърна. Наоколо се извишаваха дебели, гладки стволове, по които само геко можеше да изпълзи. И никаква удобна за изкачване лиана. Само тънките врежове на луфата, окичени с дълги плодове като краставици, от които се правят груби изтривалки за баня. Когато са млади, са годни за ядене, като готварските тиквички. Но сега не му беше до ядене, до деликатеси. По-важно беше, че тези тънки стъбълца нямаше да ги издържат. Ако пробягаше до най-близкото подходящо дърво, ей там, на двадесетина метра от закритието му, врагът щеше да ги види.

В носа го лъхна острата слонска воня. Добре! Значи вятърът духа откъм слона. Отвява тяхната миризма.

В паметта му се изнизваха с бързината на лудо завъртян филм всички случки, за които бе слушал и чел, описания за хитростта и коварството на този горски великан. Отмъстителен, съобразителен, злопаметен… Един слон с часове преследвал ловците си, криволичил, заблуждавал ги и внезапно се озовал зад гърба им. Грабнал с хобот последния човек от редицата и го смачкал. После отново започнал криеницата… Друг пък, ранен, чакал сред шубраците цял ден. Едва през нощта, когато ловците си легнали в палатките, се хвърлил с рев в лагера им, мачкал, убивал… Трети слон търпеливо дебнел край пътеката и когато минал врагът му, само протегнал хобота си и го смачкал… Четвърти подгонил ловеца си, принудил го да се свре в короната на едно дърво, после опитал да събори дървото. Не му се удало. Тогава викнал своите другари, цял час ровили с бивни и чела и накрай изкоренили дървото… Пета случка… Шеста… Една от друга по-зловещи, по-обезкуражителни. Не е само силата му, якият череп, дебелата кожа. Носорогът има същите качества. Липсва му едно, онова, което има слонът — интелигентност. Ловецът на слонове сякаш не се бори с някакво силно животно, а с друг разум, понякога, сред природата, равен на неговия, поместен в огромно могъщо тяло.