Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Сърцето на естественика успокои ритъма си. Тялото му престана да трепере, макар че настървеният звяр все по-често насочваше ноздрите си към него, опитваше да го улови в локатора на огромните си уши одеяла, насочваше към него малките си зли очички.

В момента, когато слонът с тържествено-злорад рев извести, че го е открил, и посегна да се хвърли срещу него, Рудахигва замахна с ножа си. Удари десния заден крак на слона, сряза сухожилието му. Замахна с цялата си сила повторно, удари и левия крак. Не успя с първия удар. Затова стовари трети път тежкото острие. Всичко стана може би за секунда. Слонът нямаше време дори да се обърне, за да се справи с коварния си нападател. Задницата му се свлече на земята, сякаш отгоре й се стовари невидима скала. Задните му крака се повлякоха обезсилени.

И все пак успя да се завърти и преди ватусът да отскочи, го пипна с хобот. Рудахигва не отстъпи. Не се предаде тъй лесно. Дори уловен, задушен в мощната хватка, той замахна с копието си и го заби в основата на хобота. Рукна кръв. Но слонът не пусна жертвата си. Поднесе я към единствения бивник. В следния миг Рудахигва щеше да увисне, нанизан на този скъпоценен кол, ако не беше дотичал Манзилала с пушката на Наумов. Той опря дулото пред ушния отвор на животното и натисна спусъка.

Хоботът омекна, отпусна се като огромен маркуч. В следния миг се подгънаха и предните му нозе. Тялото му се люшна настрана. Стовари се в храстите. Не мръдна. Беше мъртъв.

Рудахигва се изправи. Вдъхна дълбоко. Напълни с въздух притиснатите си дробове. Опита да се усмихне пресилено.

— Ако не беше Манзилала, Рудахигва щеше да пътува към Страната на големия сън.

Пилотът стоеше мълчалив, слисан, сам невярващ станалото.

— Чудесен изстрел! — похвали го, задъхан от вълнение Наумов. — Тъй навреме! Един миг по-късно и щеше да бъде съвсем късно.

Манзилала погледна смутен.

— Да си призная, не знам как стана. И много трудно, и много просто. Винаги съм мислил, че няма нещо по-страшно от това да попаднеш в прегръдката на дивия слон. Аз попаднах. И не умрях. Не умрях не само от смачкване. Не умрях и от страх. Значи преживял съм най-страшното. И вече няма какво да ме уплаши… Тогава видях Рудахигва. Видях и пушката. Нямаше кой друг да помогне. Грабнах я и стрелях. Това е. Аз се чудя повече от вас. Никога не съм допускал, че ще убия слон. А ето…

Наумов не го доизслуша. Изтича към храстите, където видя за последен път дъщеря си.

— Люба! — извика той. — Люба!

Ватусът тръгна след него.

— Малката бяла жена не е там. Рудахигва я видя в безсъзнание и я изтегли настрана, по-далеч от битката.

— Заведи ме веднага при нея!

Великанът пристъпи няколко крачки встрани. Наумов видя, че куцаше тежко. Едва пристъпваше.

— Какво ти е на крака? — запита той.

Рудахигва отговори:

— Слонът стисна много силно. Нещо изпука. И заболя. Боли и сега.

Отмести лианите и прехапа устни.

— Няма я? Защо я няма? Къде е Малката бяла жена?

Той изкуцука напред пред вкаменения от ужас баща, коленичи и почна трескаво да разглежда омачканите мъхове. Взира се не повече от минута, която се стори вечност на нещастния баща, и рече:

— Малката бяла жена лежала тук. Не се събудила. Не станала сама. Дошъл човек и я отнесъл.

— Човек! — възкликна Наумов. — Кой?

— Рудахигва гледа. Следи на бял човек.

— Льоблан?

— Не! По-големи! Или Червенокосият, или полунегърът…

— Бандитите! — изкрещя потресен бащата. — Бързо! Подире им!

Черният гигант се подпря на копието си и тръгна напред по следата, като влачеше с мъка ранения си крак.

— Рудахигва иска бързо! — почна да се оправдава той. — Ама не може!

Наумов реши да тръгне сам, да догони дъщеря си и похитителя й. Но още при първите крачки изгуби следите. Ще не ще, трябваше да изчака ватуса, който четеше ясно, като нарисувана карта, леките невидими следи на беглеца.

Нямаше друг изход. А не можеше да иска повече от черния си другар. Посивял от болка, Рудахигва се движеше с последни сили, поддържан прав само от волята си и от чувството си за дълг.

Понесъл на гръб торбата със златото, Анри Льоблан следваше уверено дирята на мулата. Нямаше смисъл да бърза. Рано или късно щеше да го настигне. Защото беглецът нямаше оръжие. А без оръжие идва гладът. Гладният човек не може да бяга. Младият ловец беше не по-лош следотърсач от кой да е негър. Ненапразно целият му живот премина в джунглата и в саваната. Свикнал да открива следите на хитрите и предпазливи зверове, на пантери и лъвове, на питони и маймуни, за него, за неговата опитност отпечатъците на крака с обуща бяха ясни като шосе.