Петър Бобев - Драконът от Луалаба

В потвърждение на заплахата си отпусна лианата. Тялото на девойката слезе метър надолу, доближи повърхността. Крокодилите се раздвижиха, струпаха се под нея, заотваряха нетърпеливо уста, защракаха челюсти.

Анри извика:

— Подлец! Вдигни я! Вдигни я по-скоро!

Мулатът се изкиска самодоволно:

— Знаех си аз, знаех, че ще се развълнуваш. Няма да останеш равнодушен пред такава гледка. Няма да позволиш на някакви си крокодили да закусят с една тъй мила девойка. Гледах те, подушвах това отдавна, знаех…

— Стига приказки! — извика му Анри. — И остави момичето! Не го замесвай в нашите сметки. Гоним се ние с теб. Който надвие. Момичето не е виновно. Остави го!

— Да го оставя, та да ми теглиш куршума. Не, моето момче. Няма да го бъде! Тя е сега моето оръжие, моята сила. По-голяма сила от пушка, от артилерия дори…

Младежът го прекъсна:

— Добре! Казвай какво искаш?

Жозеф Симон отговори самодоволно:

— Ето така искам да си поговорим! Кротко! Както подобава на разумни хора. Какво искам, нали?

Той замълча, после изведнъж отсече решително:

— Размяна!

— Каква размяна?

— Ето каква! Ти ще отнесеш на отсрещния бряг торбичката. Нашата скъпоценна торбичка! В замяна ще получиш момичето.

Анри усети, че се разтреперва от гняв. Не би допуснал, че ще се опитат да го изнудят така. Тъй подло! Защо замесва девойката? Какво общо има тя с това?

А не беше съгласен. Не беше дошъл тук, за да остави богатството си заради едно момиче — каквото и да е момиче, — било то най-хубавото, най-умното, най-доброто. Дошъл бе за злато, не за девойки.

Побеснял от възмущение, той измери набързо с поглед разстоянието до мулата, ширината на потока, дълбочината му, устойчивостта на бреговете.

Жозеф разбра намеренията му.

— Не се озъртай! Пресметнал съм точно. Ако изтърва лианата, мадемоазел Наумова ще цопне в средата.

Анри беснееше в безсилната си ярост. Не помнеше някога да е попадал в такава примка.

— Негоднико! — фучеше той. — Ако ти стиска, ела да се преборим като мъже! Не с подлост!

— Кой както може! — отвърна с ликуващ глас мулатът. — Всеки със своето оръжие — пантерата със зъби, биволът с рога, змията с отрова.

— Хиена! — не спираше да ругае Анри.

Жозеф го прекъсна:

— Хайде! Няма време. Казвай, съгласен ли си? Девойката за златото!

— Не съм съгласен! — изкрещя белгиецът. — Не ме интересува никой! Ще те убия! Ще си взема златото. Ето това е моето решение!

Неволно той погледна към Люба. Устата й, запушена с кърпа, не можеше да продума нищо. Но очите й говореха по-изразително от всяка реч. В тях той прочете и ужас, и разочарование, и презрение…

— Добре! — рече мулатът, като отслаби лианата. — Ще броя до три. На три ще пусна. Ето — едно… две…

— Стой, куче! — изкрещя Анри.

Жозеф издърпа лианата.

— Сигурен бях, че ще се погодим. Всъщност на теб много не ти трябва злато. Ти си чисто бял… Нямаш кожа за избелване…

Анри стоеше с прехапани устни. Какво беше станало с него? Как така се отказа от съкровището си? И то заради едно момиче! Впрочем какво го интересуваше това момиче? Защо трябваше да жертвува цялото си бъдеще заради него?

И още нещо — заради всяко момиче ли щеше да се откаже от златото… Или само заради това?

Толкова ли струваше Люба за него — повече от златото? Някаква чужденка, която не бе виждал преди няколко дни… И изведнъж заради нея…

— Казвай! — изкрещя той озлобен към мулата, още по-озлобен към себе си. — Какво искаш?

— Ето какво! Хвърли пушката в потока!

Анри се разтрепера от гняв. Да хвърли пушката! Да остане обезоръжен! Това значи да се откаже от разплатата… А ако не приемеше, мулатът щеше да изпълни заканата си… Безсъмнено…

— Добре! А после?

— След това по този дънер, дето е паднал върху потока, ще донесеш златото на моя бряг. Когато аз пусна момичето на твоя бряг, ти ще оставиш торбата… И ще изтичаш назад… Защото крокодилите…

— Не! Само това не!

Мулатът го изслуша търпеливо. После каза:

— Това е първото условие. Не го ли изпълниш, госпожицата ще нахрани крокодилите.

— Подлец! — изхриптя Анри.

Но тръгна. Хвърли пушката. Стъпи върху първобитния мост. Тръгна по него. Няколко крокодила се строиха отдолу, под дънера. Проследиха го с алчните си зеници. Достигна отсрещния бряг. Остави торбата.

— Хайде!

Жозеф Симон отпусна лианата. Люба опря с крака в брега. Не можа да се задържи права. Политна. Падна по очи. Опита да се изправи, ала не успя да се надигне на свързаните си ръце и повторно се захлупи по лице.