Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Ясно! Не можеше да избяга. Макар и мудно, динозавърът го настигаше. Ето оставаха още двадесетина крачки, още десет, още пет…

Мулатът видя над себе си нависналата скала от мускули и алчна стръв. Изкрещя. Викът му проехтя над мочурището, изпълнен с отчаяние, гняв срещу живота, безнадеждност. Последен вик!

Наумов дигна пушката.

— Не мога да издържа! Какъвто и да е, той е човек. Не ние ще го съдим. Има съдилища.

Примери се и стреля.

Може би от вълнение, може би поради неопитност, куршумът не улучи. Или улучи леко. Може би само одраска, може би само рикошира в роговата броня.

Без да покаже, че е усетил някаква болка, гигантският хищник се наведе, раззина челюсти.

Хората неволно наведоха очи, потресени от ужасното зрелище. Когато след няколко секунди се чу ревът му, Жозеф Симон вече не съществуваше. Мястото му беше празно. Не се виждаше никъде и торбата със злато, заради която бе дошъл тук, заради която бе загинал тъй жестоко в това вонещо тресавище.

Динозавърът преглътна веднъж, после от окървавената му паст се откърти мощният му рев. Екът на скалите отсреща отговори два-три пъти. Зверът отново се провикна. И отново ехото отговори. Заситило глада си, подмамено от коварното ехо, чудовището отново тръгна напред към отвесната скала, където очакваше да срещне себеподобния си, който отвръщаше тъй горещо на призива му.

Рудахигва рече:

— Няма вече дяволски камък! Няма какво да чакат приятелите на Рудахигва! Хайде към селището на ватусите!

Всички се приготвиха да тръгнат назад. Единствен Наумов се поколеба.

— Доста време загубихме. Нека се забавим още малко, още час-два! Искам да видя къде ще отиде цератозавърът, да открия новия му район. Да знам къде да го дирим следния път, когато дойдем повторно тук, за да търсим други подобни на него живи вкаменелости, за да разкрием някоя нова тайна на Конго.

Очите на Манзилала потъмняха. Не особено охотно се съгласи и Рудахигва. Анри мълчеше, едновременно доволен и разочарован, че възмездието бе слетяло враговете му без негова намеса. Само Люба изрази живо съгласието си:

— Да го видим, моля ви! А следващия път няма да изпускам камерата си. Какъв вълнуващ филм ще стане!

При тази молба спътниците им най-сетне склониха. Всички тръгнаха покрай гората, без да изпускат из поглед измореното, препъващо се из блатото страшилище. На мястото си останаха ватусите, легнали, несмеещи да вдигнат лица от земята, и Рудахигва, който не се опита да ги разубеждава. Съзнаваше, че няма смисъл да променя разбиранията им. Наистина той беше гледал Типу Тип очи в очи, бе се борил с него. И не бе загинал. Но дали защото Типу Тип беше изгубил магическата си власт или пък защото магията на белите се бе оказала по-силна? Дали тяхната магия, която запазваше него, имаше сила да защити воините му? Затова нека останат така, както знаят от бащи и деди.

Четиримата пътешественици наближиха гигантския разсед. Тогава видяха, че мочурливото плато постепенно пресъхна. Надигна се, превърна се в обгорял от засуха склон, който изведнъж свърши с широка пукнатина, цяла пропаст, от другия край на която се надигаше каменната стена.

Приближиха. Надникнаха. Долу, на дълбочина тридесет-четиридесет метра, бумтеше буен поток, забързан на запад, към Луалаба.

Накъде отиваше чудовището?

Ето го! Достигна ръба. Нависна над пропастта. Поколеба се само миг. Отново изрева. Близкото ехо се обади веднага. Още веднъж се провикна гигантът и още веднъж екът отговори — усилено, мамещо, непреодолимо.

Чудовището не се двоуми повече. Увлечено от коварното ехо, омагьосано от неговата мощ, забравило инстинкта за самосъхранение пред нагона за дружба, то вдигна лапа и прекрачи. Огромното туловище изгуби равновесие, политна напред, застоя се за миг над бездната, сякаш увисна във въздуха. После полетя надолу. Удари се в една каменна тераса, отскочи и се сгромоляса върху натрошените, настръхнали скали край потока. Не мръдна повече, превърнато в могила от смачкани кости, мускули и рогови плочи. Зловещият дракон от Луалаба вече не съществуваше.

В небето почнаха да се вият лешояди и марабу. Довечера пък хиените щяха да дооглозгат кокалите му. Щеше да остане само споменът за него, зловещата легенда… И нищо повече…

Хората стояха потресени. Дори жестоката гибел на мулата не ги бе покъртила така.

Наумов въздъхна:

— Не понесе самотата. И той търсеше нежност, близост със себеподобен… Съвсем самотен… Никой друг, никой, който разбира неговия рев; никой, пред когото може да се отпусне… Само чужди… Навред…