Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Ех, колко им беше нужен сега Анри Льоблан с неговите познания, с неговото разбиране на животните, ако не беше тръгнал подир гласа на алчността и отмъщението! Или поне Рудахигва…

В това време слонът пристъпваше бавно напред, методично, уверено. Разучаваше, премисляше. Достигна дървото, сред което се бе сврял ни жив, ни мъртъв Манзилала. И спря. Вдигна хобот. Протръби със зловеща тържественост. Опита да достигне жертвата си. Разбра, че не може, но не се отказа. Опря чело в стъблото, натисна. Дървото се разклати.

Наумов вдигна неспокойно цевта. Така, зад дървото, слонът оставаше съвсем неуязвим. Не беше ли по-разумно да използуват залисията му и да бягат? Да се покатерят на отсрещното дърво и оттам да стрелят спокойно, додето най-сетне го умерят?

— Люба, бързо към дървото! — пошепна той. — Онова! Аз идвам след теб.

И този път слонът не ги остави да осъществят намеренията си. Засили се и удари с чело дървото. Напъна се цял, превърна се в мускули и сила. Корените изпращяха, откъснаха се от пръстта. Дънерът се наклони. Гигантът отново отстъпи и отново налетя. Този път короната се изтръгна от клоните на съседните дървета, разкъса лианите, които я държаха привързана, и рухна. Манзилала падна на земята.

С рев на доволство слонът се спусна към него. Грабна го и замахна още във въздуха да го наниже на бивните си.

Двете пушки гръмнаха едновременно. Но и двете не успяха да ранят смъртно животното. Само отклониха вниманието му, само спасиха злочестия негър. Засега това беше и целта им. Слонът се извъртя, запокити жертвата си в храстите и без да я погледне, се втурна срещу новите нападатели. Те нямаха време дори да побягнат. Бесният звяр връхлетя отгоре им с рев, от който краката им се вдървиха — връхлетя като срината скала. Блъсна Люба настрана и замахна срещу баща й.

Наумов съобрази мигновено. Навън не можеше да отскочи. Тогава навътре! Отдръпна се само една педя, но тя беше достатъчна. Спаси го от удара на жълтеникавия кол. Тялото му попадна между двата бивника. Нямаше друг изход. Естественикът се хвана за тях с ръце, както гимнастикът увисва на успоредката. Под тежестта му главата на гиганта клюмна десетина-двадесет сантиметра. Огромните зъби заораха в земята. Спънат от тоя неочакван капан, колосът се прекатури настрана. Разяденият зъб се прекърши с трясък. От болка, от изненада, слонът изрева. Опита да се надигне. Забуксува с огромните си крака колони в хлъзгавата почва. Забрави човека за миг.

Наумов изпълзя настрана. Посегна към пушката си. Къде ли се бе дянала тя? Къде я бе изтървал? Той заопипва из гъстия мъх, като пълзеше по ръце и крака. Няма! Ни пушка, ни помен от нея!

А Люба? Къде е Люба?

Наумов бе видял ясно как тя падна в храстите, блъсната от слона. Но сега? Къде е сега?

— Люба! — извика той тревожно.

Никой не му отговори.

А и слонът не го остави да търси дълго. Успя да се изправи. Дигна се на крака, вирна хобот, зарева отново от болка и злост. И сякаш така — настръхнал, с разперени уши, с изпънато тяло, така осакатен, с единствен, насочен напред бивник, вдъхваше повече ужас отпреди. Изглеждаше по-страхотен, непобедим, олицетворил цялата злокобна мощ на джунглата, цялата й отмъстителна враждебност.

Нападателят търсеше избягалата жертва. Вече бе загубил методичната си настойчивост, съобразителността си. Останала беше само дивата ярост, сляпата ярост…

Наумов отново замря, сля се с най-близкия дънер. Но ушите на гиганта долавяха лекото триене на човешкото тяло в дървото, носът му усещаше омразния мирис. Оставаше само да определи посоката и да се спусне в нова атака, в най-бясната атака. А че ще бъде бясна, издаваше цялата му стойка, ревът, учестеното повдигане и отпускане на огромния гръден кош.

Естественикът стоеше неподвижно, замръзнал намясто като пън, вцепенен. Само очите му шареха тревожно, диреха да зърнат нещо, някаква следа. Тогава съзря петнистата кожа, която се промъкваше зад завесата на ниските папрати.

Леопард!

Или не! Рудахигва! Промъква се зад слона, който, улисан в дирене на врага си отпред, не чува нищо отзад. В лявата си ръка държи копие, в дясната — нож за сечене лиани. Пристъпва като истински леопард, въпреки гигантския си ръст. Сякаш не стъпва, а се хлъзга между храстите. Приближава. Какво ли замисля?

В душата на Наумов неволно се прокрадна надежда. Ватусът знае какво прави. Та той е в своята родна обстановка! Знанията за света, който го заобикаля, са на трупан опит в суровата школа на джунглата — преживени, всмукани в цялото му същество, сраснали се с него.