Петър Бобев - Драконът от Луалаба

— Ти ли си тоя? — ахна Жозеф. — Ето на кого прилича твоят поглед!

И млъкна, убеден, че не може вече да очаква пощада. Съзнаваше, че няма право на пощада. Оставаше едно — хитрост, борба. Когато ставаше дума за живота му, за златото му, Жозеф знаеше да се бори, знаеше да побеждава. Млъкна. Настръхна.

Анри продължи:

— От благодарност, че ви посочи пътя към богатството, вие го убихте.

Жозеф възрази:

— Аз не! Уби го Зигфрид!

Анри го сряза с ледения си поглед:

— Не лъжи! Поне пред смъртта си. Зигфрид само закри очите му, а ти натисна ножа.

— Той ми заповяда.

Анри плю насреща му.

— Той получи каквото заслужаваше. За него вече не говорим. Говорим за теб и за твоето престъпление.

Жозеф облиза пресъхналите си устни.

— Е, какво ще правиш сега?

— Отговори ти какво заслужава един убиец! Мълчиш, трепериш вече. Смелостта ти се изпари…

Поотпусна дулото. Но Жозеф и сега не се реши да опита. Допускаше, че отличният стрелец може и така да умери безпогрешно. Остана с вдигнати ръце. Остана да дебне.

Анри каза рязко:

— Аз ще те застрелям. Дали сега или след пет минути, или след час — това е моя работа. Ти ще стоиш и ще очакваш. Ще чакаш, без да знаеш в кой миг ще престанеш да съществуваш… Ето почва играта… Чакай…

И насочи пушката към челото му. Мулатът облиза устни.

Безпощадният отмъстител добави:

— А когато ти омръзне да очакваш, когато не можеш да издържаш повече, заповядай сам: огън! Това ще бъде последната ми милост. Сам да пожелаеш смъртта си.

А в главата му се въртеше един досаден, противен въпрос. Въртеше се през цялото време, докато траеше тая жестока игра. Всъщност можеше ли да стреля, можеше ли да убие един беззащитен човек, та бил той и убиецът на баща му, та бил той и най-големият престъпник? Защо не го унищожи веднага? Защо се забави?

А трябваше! Такива хора трябва да се изтребват като слоновете кали и пантерите людоеди! Да се прочисти от тях човешкият род!

Трябваше!

А колко по-лесно би било, ако проклетникът опиташе да нападне, да се бори, поне да бяга! Тогава би го застрелял с чиста съвест.

Зад главата на мулата оживя един прекрасен цвят, полетя, запърха с огромните си пъстри крила. Някакво жабче скочи на съседния лист. Едра рогата гъсеница запълзя непохватно по вейката си като малко чудовище. А Жозеф стоеше все така неподвижен, с вдигнати ръце и стиснати устни. Мълчеше. По черното му лице не се четеше нищо — ни страх, ни надежда.

Впрочем кой кого измъчваше повече сега?

„Подушил е слабостта ти — тази мъчителна мисъл човъркаше настойчиво съзнанието на Анри. — Трябва да стреляш! Трябва! Забрави ли кой натисна ножа в сърцето на баща ти?“

В същото време една друга мисъл изплуваше, засенчваше решителността му, чувството му за мъст: „До къде бихме стигнали, ако всеки сам почне да издава присъди и да ги изпълнява? Обвинител, съдия и палач. За това е обществото. Затова то е създало правосъдие, закони, съдии.“ Тъй каза старият естественик. Наистина затова е обществото. Но тук е джунглата. Няма общество. Действуват законите на джунглата. Наумов беше отговорил и на това: „Където и да отиде, човекът носи своите човешки закони — и в джунглата, на морското дъно, на Марс дори…“

Цератозавърът отново проточи зловещия си мъчително-злобен рев и далечният му родственик отговори като приглушено ехо. Впрочем дали беше друго чудовище или истинско ехо, което го подмамваше с жестоко безразличие, повтаряше упорито нетърпеливите му призиви, отвличаше го все по-далеч и по-далеч от родното езеро, отмъкваше го навътре в негостоприемната, убийствено уморителна за тромавото му туловище суша.

Внезапно Жозеф се вгледа някъде зад гърба на врага си, очите му се разшириха от ужас.

— Не се обръщай! — изкрещя той.

Хитростта му сполучи. Анри трепна, изви за секунда глава назад. За мулата тая секунда стигна. Той скочи, удари пушката, изби я от ръцете му. Не се хвърли да я вземе, защото тя се оказа по-близо до белгиеца, който я настъпи с крак, а с един скок се хвърли в папратите. Додето звероловецът се наведе, додето вземе пушката, додето я насочи, мулатът бе изчезнал в джунглата.

Нямаше смисъл да го гони веднага. Все едно, нямаше да го стигне. Преследваният бяга по-бързо. То се знае. Спасява живота.

Щеше да тръгне подире му. Със златото на гръб. Все щеше да го настигне. Трудно е за безоръжен човек да се придвижва в гората. Накрай ще падне от глад.

Но при новата среща Анри вече нямаше да се колебае…