Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Този проклетник безспорно е разбрал, че човекът сега е неуязвим. Затова го остави. Престори се. Да го успокои, та да се спусне долу. Тогава слонът, който може да се прокрадва, когато поиска, безшумно като привидение върху възглавниците на краката си, ще връхлети изневиделица отгоре му и ще го смачка.

Затова стоеше търпеливо на клона.

Минутите се източваха бързо, а животното не се връщаше. Анри за миг се поколеба. Дали пък тоя път не сгреши? Дали не надцени ума на злия великан?

Тогава чу в шумата долу някакво шумолене. Надзърна предпазливо. Видя едър панголин, който разкъртваше с нокти един неголям термитник. Животното не бързаше. Че защо да бърза? Термитникът нямаше да избяга. А вътре изглежда имаше достатъчно храна.

Затова пък леопардът бързаше. Анри го видя как се прокрадва с дебнещите си безшумни стъпки. Тялото му, прилепено към земята, се изгъваше като змия, а лапите му стъпваха тъй леко, сякаш носеха не тяло, а призрак. Очите му не виждаха нищо друго, освен набелязаната жертва. Езикът му облиза черната устна. Петнистата опашка се изпъна, затрептя. Следваше скок.

Хищникът се поколеба. Не скочи. Забави се. Опашката се отпусна. Дори главата се обърна назад, сякаш се бе отказала от намеренията си. Но гладът, както се вижда, беше силен. Натрапваше своето. Леопардът пак настръхна. Приготви се повторно за скок. И скочи.

Съжали в същия миг. Едва мощната лапа докосна бронираното тяло и панголинът мълниеносно се сви на кълбо, мушна опашка под корема, разпери острите си люспи. Преобрази се в настръхнала рогова шишарка.

Леопардът освирепя, изпадна в лудост. Облиза набързо окървавената лапа и отново с рев се метна върху бодливата топка. Този път поряза носа си. С утроена ярост той почна да подмята панголина на всички страни, да го подхвърля нагоре, опитвайки да го докопа със зъбни да го сгризе.

Въпреки цялата му стръв това не му се удаде. Само се обля в кръв — лапите, муцуната, гърдите. Безобидното люспесто животно остана победител. От тогава от дърветата се развикаха маймуните. При жалкия вид на най-злия си враг, при неговия позор, те не можаха повече да сдържат ликуването си. Разскачаха се по клоните, разкиснаха се. Чупеха вейки и ги мятаха настървено върху посрамения хищник. Леопардът им се озъби гневно, изръмжа сърдито, но не се отказа от плячката си. Надяваше се да я измори най-сетне. И без това се бе изранил доста.

Така, побеснял от гняв, не усети приближаването на слона. Когато се опомни, беше много късно. Мощният хобот го хвана през корема и с един замах го тръшна на земята. Слонът скочи отгоре му, запристъпва ту на един, ту на друг крак, докато го превърна в кървава пихтия. После поразрови пръстта с крака и го зари с кал и шума.

„Погребва го! — помисли си Анри. — Слоновете погребват жертвите си. И биволите също…“

Най-сетне, излял злобата си някому, слонът затича по пътеката. Изгуби се към езерото, подгонван, сякаш шибан с камшик от болката в наядения зъб. Момъкът неволно се засмя, като го видя отзад. Винаги го досмешаваше. Така страшният гигант с отпуснатата кожа около задните му крака приличаше на палячо, нахлул чужди гащи, който, ха-ха, ще се препъне в тях.

Анри въобще не предположи каква опасност се насочваше сега към доскорошните му другари. Защото смяташе, че те отдавна са във въздуха, на път.

Той се спусна на земята. Вече можеше да продължи. Доколкото познаваше нрава на животните, този слон нямаше да го безпокои. След десетина минути достигна ямата под изкорененото дърво, в която Жозеф бе крил златото. Оставените следи му разкриха всичко. Ясно, тук мулатът е оставил нещо. После, доста по-късно, се е върнал да си го вземе. Младият следотърсач не се съмняваше какво е било скрито. Сега вътре нямаше нищо. Ако имаше, мулатът щеше да заличи следите си.

Анри забърза по прясната диря. Скоро се натъкна на оголения скелет. Наоколо още се носеше лютивата мравешка миризма, но ненаситните хищни дребосъци се бяха източили нанякъде, свършили работата си, огризали всичко живо по своя път.

Това безспорно беше германецът! Същият тропически шлем, същият костюм, обущата. Един очистен до бяло скелет, облечен с непокътнат костюм. И омотани лиани около долепените китки и глезени.

Кой го е вързал така?

Впрочем само един е годен на това — мулатът! Проклетникът! Превари Анри! Лиши го от сладостта на отмъщението. Отне му плячката. Ограби го.

А може би по-добре! Тогава пък ти, Жозеф Симон, ще платиш и за двамата, не само за себе си. Ще платиш с живота И със златото!