Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Крокодилите заплуваха към нея, изпълзяха върху тинята, забързаха.

Анри остави скъпоценната торба и притича обратно. Но преди да достигне другия бряг, мулатът скочи на земята, пъргав като маймуна, на два скока се озова до дънера, дръпна един клон. Дънерът се завъртя. Анри падна във водата. И там, едва подал глава над повърхността, чу подигравателния кикот на мулата.

— Анри Льоблан познава животните, не познава хората. А Жозеф Симон познава хората. Това му стига.

Момъкът загреба към брега. Ето добра се до него. Хвана се за един оголен корен. И вече смяташе, че се е спасил, когато страшна, непоносима болка стисна глезена му. Той напрегна последни сили. Опита да се измъкне. Не можа. Крокодилът стискаше здраво. Не пускаше.

Оттатък, на двадесетина крачки от него, кръвожадната глутница приближаваше с раззинати челюсти към безпомощната овързана девойка. Малки, два-триметрови хищничета, а редом с тях — огромни, шест-седемметрови чудовища, покрити с рогови брони, които се блъскаха една в друга със зловещо тракане.

Още малко! Още секунда-две!

Тогава Анри се обърна. Много мъчно може да се обърне човек, когато го държи за глезена яка крокодилска челюст, когато го дърпа назад, за да го завлече в дълбокото, за да го удави там и после да го изнесе на брега, за да го разкъса. Но опитният ловец успя. Натисна с палци изпъкналите очи на хищника. Натисна ги с все сила. Крокодилът изрева от болка. Замята се яростно. Зашиба с опашка. После отпусна челюсти. Анри чакаше само този миг. С един скок се измъкна на брега, докато ослепеното чудовище продължаваше да се тръшка в плитчината и да стене.

Макар и с окървавен, осакатен крак, той достигна крокодилската купчина, притича по плочестите гърбове, грабна вързаната девойка и я повлече към гората. Излъгани, слисани, грозните влечуги не опитаха да го последват, поколебаха се, не посмяха да се отдалечат от потока, от стихията си.

В този миг заехтя честа стрелба. Два крокодила подскочиха, улучени от куршумите, и паднаха неподвижни върху тинята. Трети се повлече към водата, като бележеше пътя си с алена диря. Останалите се измъкнаха бързо-бързо, потънаха към дъното.

Наумов и Манзилала престанаха да стрелят. Естественикът притича по дървото, което служеше за мост, и прегърна дъщеря си. Анри вече беше измъкнал кърпата от устата й, бе развързал ръцете й.

— Люба! — запита бащата. — Как попадна тук?

— Слонът ме блъсна. И толкова! Повече не помня. Събудих се, увиснала над крокодилите, а на клона стоеше мулатът и държеше края на лианата. И ако не беше Анри…

Тя се поправи бързо:

— Ако не беше господин Льоблан…

Поддържан от Манзилала, по примитивното мостче до куца и ватусът. Седна до тях.

— Сега Рудахигва може да си почине — рече той. — Щом като приятелите му са заедно. Тук ще почака своите воини.

Наумов превърза глезена на Анри. Зъбите на крокодила едва бяха пробили яката кожа на обувките и раздрали крака му. Кракът на Рудахигва беше пострадал повече, изкълчен, с посиняла, подпухнала става. Един компрес можеше да облекчи болката, да намали отока. Но се налагаше почивка. Не биваше да ходи.

През стиснати от болка устни Рудахигва рече:

— Изворът на мъдростта умее да поправя изместени стави. Налага ги с някакви листа. И след два дни човек може да тича.

Само след няколко минути на отсрещния бряг изникнаха безшумно като сенки, сякаш изплували от зеления сумрак, няколко черни гиганта. Вождът им ги повика с поглед. Каза им нещо. Те сплетоха от клони и лиани една носилка и го положиха върху нея.

Анри се надигна.

— Дайте ми една пушка!

Манзилала побърза да се отърве от своето оръжие. Вече имаше кой да се грижи за безопасността му.

— Ще настигна мулата! — добави младият ловец. — Ще си разчистя сметките с него!

Рудахигва запита:

— Носи ли жълт камък?

— Да, цяла торба.

— Тогава и Рудахигва идва с Четириокия. От страната на Рудахигва не бива да излезе нито една бучица дяволски камък. За да няма роби. Да няма сила, която лови роби. Всичкият жълт камък трябва да остане тук!

Той даде знак и войниците му го понесоха. До него, куцукайки, тръгна Анри. Манзилала, Наумов и Люба поеха най-отзад. Не биваше да се делят.

Жозеф не можеше да избяга от тези опитни следотърсачи. Дирите му ставаха все по-свежи, все по-ясни, по-пресни.

Водачът спря. Посочи с пръст.

— Беглецът е близо. Скоро ще го видим. Разбрал е, че го гоним. Свил вдясно. Към блатото. Върви бавно. Все по-бавно. Изморен. Залита. Товарът му тежи. Тук е паднал. Станал. Ходил по ръце и крака. Пак се изправил. Люлее се. Подпира се в дърветата…