Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Луната обливаше скалистия склон с безшумни вълни от сребриста дрезгавина. Беше нощ и все пак не като нощ. Странен полумрак, в който Наумов не успя да разчете циферблата на часовника си, а в същото време различаваше най-отчетливо върха на острова и далечните палми. Прозрачна, ярка мрачина.

Двамата достигнаха мястото, където беше застанал лудият, когато Наумов стреля по него. Върху бялата кварцова скала лъснаха няколко тъмни капки. Естественикът се наведе, пипна с пръст.

— Кръв! — рече той. — Е, какво? Духовете имат ли кръв? Възможно ли е да бъдат ранявани?

Рудахигва се наведе. Разгледа съсредоточено кървавите следи. После се изправи.

— Това не е Типу Тип! А човек! Духовете са неуязвими. Нямат кръв.

Внезапно отсреща, иззад високия термитник, подобен на многовръх сталагмит, изскочи някакво особено животно с дълги уши като гигантски заек. Озърна се и само след няколко мига изчезна от поглед, сякаш потъна в земята.

Ясно! Тръбозъб, плашливият жалък мравояд! Наистина беше потънал под земята. Сега вече никой не би могъл да стигне това удивително създание. Голям, по-едър от куче, а се рови като къртица. Ровенето — това е единствената му сила, единствената защита сред гъмжилото кръвожадни врагове. Подкопал с острите си нокти якия термитник, напъхал в разкритата галерия дългия си език, той навярно се бе гощавал богато с разтревоженото му население, когато бе чул стъпките на хората и бе прекъснал пиршеството си.

Наумов не го погледна повече, а притича по скалите, следван от черния гигант, който сега, когато бе разбрал, че насреща си има обикновен човек от плът и кръв, а не свръхестествено същество, си бе възвърнал обичайната царствена самоувереност.

— Няма да избяга — каза той тичешком. — Няма да се скрие. Кръвта го издава.

Откъм храстите, тъкмо зад гърба им, прокънтя познатия им грозен рев. Наумов се обърна мигновено, насочи пушката нататък. Ревът замлъкна мигновено. Когато Двамата дотичаха дотам, не намериха никого. Само няколко кървави капки.

Същият рев, само че отслабен от разстоянието, долетя от отсрещния бряг. Обади се трети, още по-отдалеч Наумов и Рудахигва се спряха. Сега накъде?

Ревът проехтя от съвсем друго място. И заглъхна, щом като естественикът изпразни в тая посока пушката си.

— Разиграва ни! — досети се ватусът. — По-добре да чакаме тук!

Изчакаха десет-двадесет минути. Нищо. Тишина.

Дали се бе измъкнал?

Рудахигва тръгна по ясната диря. Ето тук, ето пак — редките кървави капки го отведоха нагоре, край брега. Нямаше грешка. Кръв, и то прясна кръв! Беглецът беше минал наскоро оттук.

И изведнъж, щом се измъкнаха от рядката акациева горичка, те се заковаха на място.

Крепост! Цял град!

Какво ли им тъкмяха смълчаните настръхнали стени? Какви ли нови опасности? Населен ли беше тоя град? И какви бяха жителите му?

Забуха бухал. Над главите им прелетя сова, грабна нещо от земята — мишка или агама — и се въззе нагоре. Нещастната жертва цвърчеше в ноктите й, докато накрай писъците й заглъхнаха в мрака. Проточил след себе си двете флагчета на крилата си, се мярна вимпелов козодой, изкрещя грозно и изчезна. Рояк едри прилепи зашариха на безшумни зигзаги във въздуха, подгонили нощните насекоми. Тук-там заблещукаха светулки.

Кървавите дири водеха направо. Рудахигва надигна копието, прикри тяло с щита. Наумов опря пръст в спусъка.

— Не заедно! — предложи ватусът. — Рудахигва ще мине напред. Бащата на Малката бяла жена ще пази гърба му. Но по-назад. Да не попаднат и двамата в клопка.

Внезапно нещо изсвистя и удари гиганта в челото. Той се спря зашеметен, ръката му отпусна оръжието си, което издрънча върху плочестата настилка.

Камък ли беше това? Кой го метна?

Наумов се наведе. Видя, че камъкът се раздвижи, запълзя. Значи бръмбар! Бръмбар голиат! Колкото юмрук! И тежък като юмрук.

Върху челото на Рудахигва се надигна остра подутина. Но това сега изглеждаше дреболия. Двамата продължиха напред. Покрай краката им се разпълзяваха уплашени гущери агами и гекони, покатерваха се на високите стени и оттам се чуваше неспокойното им цъкане. Понякога прекосяваше пътя им бърза змия, за да се намъкне из фугите на стените.

„Още една тайна в тайнствено Конго! — помисли си. Наумов — Чий ли е този град? Кой ли го е създал? С каква цел е построен сред непристъпните блата?“

Но нарастващата тревога скоро издуха от съзнанието му тези мисли. Къде е Люба? Тя не може да бъде другаде, само тук. Само тук! Е, добре! Да речем, че успее да преодолее дебнещите отвред заплахи — как ще я намери? Здрава или осакатена, или мъртва? Или въобще нищо няма да намери? Ще я загуби. Изчезнала, както са изчезвали сред безчувствената, всеразрушителна джунгла толкова хора, племена, цели цивилизации… Изчезвали, погълнати от алчните й зелени смукала.