Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Изглежда улучил бе някаква струничка в сърцето му.

Манзилала помълча. После отговори с въздишка:

— Аз не мога да помогна. Нямам тая сила. Но ще пратя други. Начаса ще долети ескадра хеликоптери, ще разчешат гората, блатата, ще я открият. Ще докарат опитни следотърсачи, кучета, припаси… Безполезно е да остана… Не само безполезно… Ще преча… Трябва да ме пуснете…

Тогава нападнаха мандрилите. Какво ли им бе хрумнало, та се върнаха повторно, след като така мирно и тихо бяха напуснали самолета? Те изскочиха от джунглата с вой и връхлетяха върху ватусите. Скачаха, впиваха се със зъби и лапи в протегнатите копия, в хипопотамските щитове, обезвреждаха бойците, хапеха ги като зли кучета. Гигантите се отбраняваха твърдо. Измъкваха копията си от вкопчаните зверове, мушкаха, удряха, душаха и те.

Водачът самец скочи в самолета. Облещи синьо-червеното си лице, оголи огромните си кучешки зъби, готов да ги забие в гърлото на първия, който му се изпречи.

Зигфрид не се поколеба. Изстрел, два, три. Павианът се метна отгоре му с трите куршума в тялото. Сграбчи го в мощната си хватка. Двамата се отърколиха на пода.

Манзилала грабна пушката си. Но не се реши да натисне спусъка. Можеше да засегне неволно човека. Стоеше и чакаше.

Но Зигфрид успя да тикне цевта в устата на маймуната. Изстрелът прокънтя глухо. Мандрилът се метна назад по гръб и повече не мръдна.

Друга маймуна се изправи на вратата. Манзилала я простреля още на прага. До него застана немецът и двамата откриха честа стрелба срещу нападателите.

Битката свърши скоро. Без водач, оставили на полесражението половината си другари, свирепите маймуни побягнаха с писък към гората. Взеха да се оправят и ватусите. Ранените наложиха на раните си лековити листа. За щастие никой не бе пострадал тежко.

Пилотът и немецът се върнаха в кабината.

Зигфрид, още задъхан от борбата, но не забравил целта си, изведнъж насочи пистолета към Манзилала.

— Горе ръцете!

Манзилала го изгледа слисан, не очаквал този изход на разговора им.

— С какво право? — прошепна той.

— Горе ръцете! Хвърли пушката! Така! Сядай на мястото си! Пали мотора!

С ръце върху лоста за управление, пилотът се обърна възмутен:

— Какво искате от мен?

— Щом не щеш с добро — със сила! Насила ще те направя богат. После ще ме благославяш. Но сега да не си посмял да опиташ някаква подлост. Ще те нанижа с куршуми.

И за потвърждение го бутна с цевта в гърба.

— Пали! Към блатото!

Усетил твърдостта на студеното дуло в гърба си, Манзилала се подчини. Запали мотора. Четириделната носеща перка се раздвижи като крилото на вятърна мелница, завъртя се по-бързо, още по-бързо, зарева. Корпусът се разтърси, после неусетно се отлепи от земята, увисна във въздуха.

Пилотът погледна надолу. Ватусите бягаха в ужас кой където види. Трима-четирима се бяха проснали по очи в тревата.

„Аз се плаша от джунглата — помисли Манзилала. — Те от машината. Всеки се бои от нещо. Всеки от туй, което не познава.“ И тая мисъл при гледката на уплашените гиганти някак го освежи, вдъхна му вяра в себе си, в своите сили, изличи тягостното чувство от преживените страхове. Той беше пак в своята среда, която познаваше, в която беше силен. Вече и опреният пистолет под плешката не изглеждаше тъй опасен.

Хеликоптерът се надигна в зеления кладенец на джунглата, измъкна се над високата листна стена, която ограждаше малката полянка, и без да спре, продължи да се носи все по-нависоко.

Нагоре! Още по-нагоре!

Грубата къдравост на бухналите корони се заглади, превърна се в нежно кадифе, огряно от сиянията на залеза. Слънцето се скри зад хоризонта, угасна в зеления океан от листа.

Опиянен от радост, че се отскубва от жестокия плен на гората, че е пак свободен, далеч от нейните ужаси, Манзилала неочаквано насочи машината си на запад, към летището.

Зигфрид разбра намерението му. Натисна пистолета в гърба му. Изкрещя до ухото му:

— Назад! Към езерото! Иначе ще те напълня с олово!

Черният пилот обърна глава. В очите му немецът прочете такава дива решителност и дързост, каквито не бе подозирал.

— Ако ме убиете, машината ще падне и вие ще загинете заедно с мен.

А на ум си помисли: „Дано не е чувал, че хеликоптер не пада като самолет, че перката му продължава да се върти и да го спуска като парашут, както яворова Крилатка…“

Зигфрид Ерлих преценяваше трескаво. Новото положение се оказа неизгодно за него. Един неудачен ход в играта. Трябваше да измисли друг. Само че по-бързо. Машината се носеше над зеления океан, отвличаше го по-далеч от Вонещата вода, от Огнената пещера, от богатствата — и от родния Майнц…