Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Досега той мислеше, че само не обича джунглата. Едва сега откри, че се бои от нея. И това откритие го подтисна още повече. Всъщност защо се страхуваше толкова? Та къде не е опасно? Как живееха тук тези хора, въоръжени само с копия и стрели? Може би защото бяха гиганти. А пигмеите? Как още съществуваха, как не бяха загинали? Те, които имаха само едно оръжие — мъжеството си.

И все пак друго е в самолета. Той знаеше всяко негово лостче, всяко педалче, всяка негова възможност, предугаждаше следващата му постъпка. А тук — пълна неизвестност. Неизвестната заплаха е по-непоносима. Тук всеки шум, всеки вик, всяко скръцване му беше непознато.

Не би трябвало да става и летец. Та тук, в Конго, винаги се лети над джунгла, винаги с риск да попадне в нея. А какво друго можеше да стане? Влюбен беше в своето поприще. Откак за пръв път зърна самолет на летището в Лео, това желание пороби цялото му съзнание. Защо само белите да летят? Защо да не опита и негър? Как можеха американските негри да бъдат отлични пилоти? И така стана. Баща му имаше връзки. Успя да го изпрати в Белгия, в авиационно училище. Когато за пръв път хвана лоста за управление, изтръпна. Но волята му беше толкова силна, че притъпи страха му. Дали не е винаги така? Старият естественик търси дъщеря си. Дали И Манзилала не би влязъл не в джунглата, а в ада, за да намери детето си?

Но не само това. Манзилала въобще не обичаше джунглата. Чувствуваше в нея някаква обида, намек за първобитност. Той търсеше цивилизация, културен живот, удобство. Мечтаеше Африка да стане като Европа, да се обнови, да се цивилизова; джунглата да отстъпи пред фабриката и плодородното поле; да се изкоренят треската, сънната болест, проказата, дизентерията, ужасната детска смъртност; черният човек да стане истински човек, а не фауна. Веднъж един грубиян в лицея му рече: „Вие сте част от африканската фауна“. Тази обида създаде целта в живота му — културна Африка, не резерват на диви животни и екзотика!

Смрачаваше се, Манзилала забърза. Но не му спореше. Хлъзгаше се в мократа шума, спъваше се в нагънатите коренища, в пълзящите лиани, в падналите клони.

Изведнъж грозен кикот прониза притихналата гора. Смях на луд, несдържан, проточен в бясно изстъпление, в който звучеше и злоба, и тържество, и злорадство, а може би още нещо — и болка.

Хиена!

Манзилала знаеше. Хиените често следват лъва. Къде ли се спотайваше сега страшният им спътник?

В същия миг царственият му рев проехтя като далечна гръмотевица или по-право като тътен на земетресение. Гората се смълча. Чу се топуркането на бягащата хиена. Нейните стъпки не са безшумни като стъпките на другите твари. Не й е нужно. Мършата няма да я чуе, няма да й избяга.

Манзилала беше виждал как реве лъв в зоопарка — с ниско приведена глава, при което гласът му се блъска в земята и се отразява в нея. Къде ли се провираше сега, готов за скок, предупредил жертвите си, че иде, за да разтупти от страх сърцата им.

Манзилала отново усети досадното чувство, че краката му омекват — като газела. А не биваше. Той беше цивилизован човек. С разум. Не с инстинкти. И все пак защо не можеше и той като Анри Льоблан да прогони лъв с юмрук…

Ватусите стиснаха копията, приближиха се един до друг, скриха зад щитовете си уплашения пилот. Забързаха и те. Но скоро се успокоиха. Хиените изчезнаха, не се чу повече и лъвският рев.

Групата се измъкна от гъстака, поспря се пред тясна речица. Ватусите опитаха с копия дълбочината й, за да открият брод, а Манзилала остана до стръмния бряг под мрежата на подронените коренаци.

Внезапно той трепна. Някакво люспесто тяло шавна в сянката, стрелнаха го две огнени зеници и в следния миг животното се хлъзна надолу между краката му.

— Крокодил! — извика той, като отскочи назад.

Едва успя да го разгледа — дълъг два метра, със сплескана опашка, зелен и напъстрен с черни петна. Най-близкият воин обясни безучастно:

— Варан! Крокодилът лежи на пясъка, не се качва горе. А варанът се крие из корените, по клоните…

Манзилала въздъхна. Значи това е той — безобидният гущер, за когото някои говорят, че е най-върлият враг на крокодилите, че изяжда яйцата им…

Спътниците му го подканиха да тръгва. Прегазиха до колене реката и изскочиха на другия бряг, една равна поляна, заела стотина декара площ с тревистата си покривка, сред която стърчаха няколко нискостъблени акации.

И в по-далечния й край — стадо биволи. Двадесет-тридесет глави.

— По-опасни от лъва! — пошушна съседът му.