Петър Бобев - Драконът от Луалаба

— И ти ме мъчиш така! — изръмжа той. — Точно тъй! Уж аз те държа, стискам те за гърлото, а ти дебнеш как да ме клъвнеш с отровните си зъбки. Неблагодарница! Ти, Ирен — черна мамба!

Люба вече не го слушаше, не можеше да го чуе от напрежение, от ужаса пред извиващата се между дланите й смърт.

— Убийте я, де!

В този миг наблизо затрещяха вейки, чу се грухтене и от избуялите папрати се подаде огромен бял сталактит, изострен като щик, а след него главата и цялото тяло на белия носорог.

Лудият се залови за първата лиана и запълзя нагоре. Люба не опита да мръдне. Беше затъпяла от ужас, изгубила способност да мисли.

Но гигантът този път не нападна. Застоя се на място, като грухтеше мъчително, пристъпи с олюляване крачка-две, после бавно се свлече на земята, полегна настрана. Зарита с огромните си дънери крака.

Чак тогава, през безучастността на преумората, Люба някак се досети защо се е укротила тая дива стихия. От устата на звера капеше алена пяна. Огромни кървави нарези разсичаха гърба му. От хълбока висяха вътрешностите му. Цели ручеи кръв се стичаха надолу, сливаха се в алено езерце, сред което потръпваше умиращият исполин.

Кой беше нанесъл тези чудовищни рани? Дали ватусите? Нима имаше острие, годно да накълца така двусантиметровия гьон, който покриваше тялото му; нима съществуваха човешки мускули, способни да нанесат такива удари?

Лудият слезе от лианата. Скочи върху гърба на носорога и се заудря в гърдите.

— Ха, ха, ха! Чудесно го е наредил! Чудесно!

Той притича до девойката, която продължаваше жестоката си борба, и заговори радостно възбудено:

— Знаеш ли кой? Церберът! Моят Цербер! Триглавият пес, който пази входа за задгробното царство на елините. Пуска само навътре. Дойдеш ли веднъж при Огнената пещера, няма връщане. Само аз мога да си ида… Както Херкулес… Само Херкулес победил Цербера със сила. А Орфей с музиката си. Аз също — едновременно Херкулес и Орфей.

Той реши изведнъж:

— Хайде да го видиш! Церберът на Огнената пещера…

Лудият счупи две клонки, надяна ги върху главата на мамбата и стисна с железните си пръсти. Това просто менгеме в миг смаза змийското черепче. Люспестото тяло се отпусна, разплете се и се заизвива в безвредни гърчове.

— Пускай! — заповяда той.

Но Люба не можеше. Пръстите й се бяха вцепенили, залепнали в студеното змийско тяло. Тя виждаше. Усещаше. Мамбата беше мъртва. Тялото й се гънеше, това бяха следсмъртни тръпки.

Спасена!

Червените облачета пред очите й нараснаха, приближиха и се сляха в непрогледна огнена мъгла. Тялото й омекна, свлече се надолу.

Но не падна. Усети как някой я пое на ръце. Колко ли я бе носил, къде я бе отнесъл?

Когато очите й отново се избистриха, девойката усети странна неподвижност, болка в цялото тяло. Озърна се. Стоеше омотана с жилави лиани към някакъв прекършен от бурите дънер. Опита да се освободи. Напразно. Лудият знаеше да връзва здраво. Никой възел не се поддаде. Напротив, затегнаха се повече, врязаха се в ръцете и краката й.

През утъпканата като с валяк просека във високата стена на папируса блестеше езерото, а в далечината, зад воала на серните пари, който се вееше лениво над стихналата повърхност, прозираше скалистият остров с тайнствените развалини. Мръкваше се. Като огромна лакмусова хартия, потопена в основата на езерото, небето порозовяваше, попиваше чудодейния реактив, който бързо пъплеше нагоре в размазани жълти, розови и виолетови повлекла. Влюбено в него, езерото мигновено се обагряше в пъстрите му багри с покорството на всеотдайността, леките атлазени гънки заискриха с огнени блясъци. Езерото пламна. Сякаш някой бе плиснал отгоре му бензин и го бе запалил. Газовете, които се източваха от пукнатините, се вееха, обагрени в розово от заника, като загасено от дъжд огнище.

Люба опита пак да се освободи. Накрай се разплака в безсилието си. А не бе свикнала да плаче. Какво ли изтезание бе изобретил отново болният му мозък? Какво ли още я очакваше?

Ето го, той стоеше до нея с разкрачени нозе и скръстени на гърдите ръце, със святкащи в бясна ненавист очи; стоеше и я гледаше втренчено и упорито. Какво ли мислеше и мислеше ли нещо въобще?

Из короните на палмите прехвърчаха птици. Целият свят ехтеше от безгрижното им чирикане. Подсвиркаха тъкачи, дрезгаво крещяха папагали, хихикаха с тънките си гласчета малките пъстри нектарници. Над главите им прелетяха с шума на самолет ято яребици. Някъде се обади гъгниво жаба. Но млъкна. Подранила бе. Щурците започнаха да настройват цигулките от невидимите си естради.