Петър Бобев - Драконът от Луалаба

— Тук, при Андромеда! Идвай! Няма го Персей.

Чудовището приближаваше бавно, като се подаваше все повече над водата. Ето раменете му, ето уродливо малките му предни краченца, които се мятаха някак безпомощно над надигащия се жълт търбух. Малки, но снабдени с огромни нокти, както месарски куки, сякаш предназначени само за това — да се закачват в месо… И да не пускат…

Гигантският звяр пръхтеше, ръмжеше и тракаше страхотните си зъби с шума на затваряща се кофа на багер. Пристъпваше бавно, надигаше се — гърба, корема, колосалните задни крайници като крака на тлъст исполински щраус. Извишаваше се все по-нагоре — четири, пет, шест, седем метра, като оживяла канара от тромава сила и злост. Измъкна се на брега върху патешките си стъпала, а подире му, все още скрита под водата, се източваше мощната опашка, на която се опираше като кенгуру.

Цератозавър!

Най-страшният хищник, живял някога на сушата.

Впрочем будна ли е тя? Не сънува ли? Не е ли жертва на кошмар, изстискан от пристъп на треската… Не е възможно да бъде истина… Нито лудият, нито цератозавърът…

Тя стисна очи. После ги отвори широко, тръсна глава.

Не! Не сънуваше. Уви! Не беше кошмар.

Чудовището пристъпваше тромаво, преместваше бавно щраусовите си лапи, поклащаше се, едва удържащо върху тях гигантското си туловище. Сумтеше и фучеше, настръхнало от свирепа алчност. Отвори уста и от нея прогърмя същият зловещ рев, който Люба чуваше тъй често напоследък. Главата й забуча от неговата ядна мощ. Когато той най-сетне затихна, от насрещния бряг долетя друг рев, като точно ехо. Повтори по-ярко, по-отблизо.

Малко ли й беше единият, та сега и втори?

Девойката отново напрегна мускули в неудържим ужас, дано успее да скъса лианите, поне да измъкне едната си ръка. Поне едната.

— Прогонете го! — изпищя Люба. — Вразумете се най-сетне!

Лудият мълчеше. Само гледаше с безумните си очи, в които се сменяваха ту огънят на омразата, ту сянката на мъката. Двоумеше се. Гърдите му се надигаха често под загорялата кожа.

Мълчеше раздвоен, жалък.

В този миг през стъпканата тръстика той съгледа в далечината Наумов и Рудахигва, които се взираха в следите му там, откъдето почваше неговият брод през езерото.

— Златото ми! — изкрещя той. — Ще ми грабнат златото!

И се втурна нататък с див вой, забравил чудовището, нещастната си жертва, отмъщението си. Забравил всичко пред заплахата да загуби златото си — златото, заради което бе дошъл тук, заради което бе изгубил другарите си, разума си, заради което беше останал да живее край страшните чудовища, изравнил се с тях в своята неутолима алчност.

Гигантският гущер преместваше с мудност крака, приближаваше, раззинал еднометровите ся челюсти.

Люба вече не виждаше нищо друго, освен разширените в мрака зеници, които просветваха в огнени сияния. Сатанински зеници и ужасна уста — като пещера, осеяна с острите бели зъби, като сталактити и сталагмити.

Сред своя ескорт от гигантски ватуси пилотът Манзилала се чувствуваше по-уверен. При това наближаваха хеликоптера му. Може би още час и щяха да го достигнат. И тогава…

Но дотогава…

Отгоре продължаваше да тежи плътният листен покрив. Манзилала сякаш се провираше не през жива гора, а пъплеше в минна галерия, прокопана сред чудна зелена руда, едва удържана от безредните минни подпори — колонадата на безбройните дънери. И същата влага, и същият задух като в рудник. Само че там има релси, вагонетки, електричество — има галерии, прокопани от разума на човека, има карти, планове, чертежи, а тук пътеките са утъпкани от дивите зверове за техните нужди, а не за удобството на човека. И Манзилала е напълно безпомощен, напълно зависим от мълчаливите си спътници, които крачат край него със скъсени крачки, за да не го изпреварват.

Единствен той си знаеше как стигна сам до селото след бягството си от групата. Нямаше сила да продължи напред към тайнствените опасности, накъдето се бяха втурнали тези алчни хора и този злочест баща.

Неговата сила, силата на пилота Манзилала, се криеше в машината му, само върху машината си той можеше да им помогне — като се прибере в летището и прати помощ. Иначе щеше да им бъде в тежест, щеше да пречи. Знаеше, че постъпва като страхливец, но нямаше сили да се противи на обхваналия го ужас. Безсилен беше пред безграничността на джунглата, която го обграждаше, непозната и зла.

Беше ден. А тъмно, винаги тъмно. Постоянна зелена тъмнина. Колкото навлизаха по-навътре в гората, толкова тая чудна тъмнина се сгъстяваше, надигаше се, обгръщаше ги във влажните си недра като страхотен зелен прилив, който искаше да ги удави.