Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Изведнъж той скочи напред, протегна ръце да я хване. Но Люба успя да замахне и стовари дървото върху темето му. После хукна да бяга. Лудият разтърси глава, застоя се за миг, но не падна. Задържа се. И все така, с прострени ръце, като залиташе, тръгна подире й.

Без да усети, Люба се мушна в копривата, спъна се, падна, пак скочи на крака. Стъпалото й се закачи в някакво коренище, тя усети остра болка в глезена, но не спря. Би бягала по ръце, би пълзяла като змия, само да се махне от тоя ужасен човек, от неговите протегнати като лапи на горила ръце, от неговия искрящ поглед… Способен на всичко, жесток…

Демон! Наистина демон, прокълнатият ангел, обречен на вечна самота… Мъка и омраза…

Лианите я оплетоха като метнато отгоре й гигантско сертме, затиснаха я, обезсилиха я. Едни с куките си, други с меките си ластуни, трети с безредните си примки — овързваха ръцете й, краката й, стягаха възлите си около гърлото й, шибаха я по лицето като гумени камшици, омазваха я с лепливия си сок.

А зад нея като голокожа горила настъпваше лудият, все още замаян от удара, но силен, издръжлив, настъпваше с ускорени крачки.

— Ирен, чакай! — мълвеше той. — Какво правиш, Ирен? Аз съм Пиер. Твоят Пиер. Сега съм богат, могъщ…

По лицето й пробяга огромен паяк, по-голям от човешка длан. Тя го удари с ръка и го хвърли на земята, после пак хукна, облепена с гъста, задавяща паяжина.

Но спря. Усети, че колената й се подкосяват. От препречения клон се хлъзна тънка колкото пръст змия, дълга три-четири метра, тъмна и лъскава. Нави се, изправи глава. Искрящите й очи засвяткаха злобно.

Черна мамба! Наричат я „сянка на смъртта“!

Люба се дръпна назад. Сянката на смъртта! Една от най-отровните змии. Девойката мигновено си припомни всички слушани страхотии за нея. Веднъж една черна мамба ухапала последователно шест кучета и те умрели. Друга нападнала четири вола — два от тях умрели същия ден, останалите се подули, но след време оживели… И още нещо — тя е може би единствената змия, която напада човека, без да бъде предизвикана. Напада, гони с издигната глава. Никой не е могъл да й избяга, когато го подгони. Никой.

Нима имаше смисъл да опитва? Никой не й е избягал. Тая единствена мисъл биеше зловещо в съзнанието й. Никой! Никой! Тя вече беше белязана. Сянката на смъртта се бе спуснала над нея.

А къде се губеше лудият сега?

Нима в ужаса си стигна дотам, та да чака спасение от него, който й вдъхваше такова отвращение?

Но Люба не посмя да се обърне, за да го види. Не посмя да извика. Всяко движение можеше да разлюти още повече съскащата смърт, която свиваше и разпускаше на пет крачки от нея люспестите си намотки, издигнала глава наравно с очите й.

Внезапно змията се хвърли напред. Преди Люба да отскочи, мамбата я клъвна. Но не улучи. Впи зъби в ръкава й.

Девойката тозчас я стисна за врата. Това беше най-бързо взетото решение в живота й. По-право не решение, а прост рефлекс, по-бърз от решението, по-целесъобразен от мисълта. Змията изплющя с цяло тяло, омота триметровата си спирала около тялото й, напрегна жилавата си мощ да се отскубне, заизвива глава да се изплъзне от стискащите пръсти.

Люба събра цялата си сила да удържи тази изплъзваща се неудържима лента. Стисна и с другата ръка. А гъвкавото тяло се увиваше около гърдите й, спъваше краката й, размотаваше се, сплиташе се пак, дирейки опора за ново усилие, за нов решителен опит да измъкне главата си, да даде свобода на своята смъртоносна мощ, да освободи ужасните си зъби.

Люба гледаше като хипнотизирана зловещата главица, която се въртеше, стегната между пръстите й; немигащите зелени очи, които се взираха в нейните очи с дива злоба; тръпнещото раздвоено езиче и двата закривени зъба, от които раздразнената отрова се оцеждаше на малки кристални капки.

Като роса! Росата на смъртта!

Тя усещаше как пръстите й почват да треперят от напрежение. Струваше й се, че студеното тяло бавно се изплъзва от тях, че всеки миг може да надделее, може да извие глава и да впие закривените зъби в ръката й. Хладна пот ороси челото й. Очите й се замрежиха от червена мъгла.

Напреде и застана лудият.

— Помощ! — изхлипа Люба.

Той сви устни високомерно.

— Ще удряш, а? Това е благодарността ти. За теб постигнах всичко, да те направя най-богатата жена на света, най-облажаваната жена. А ти? Ирен, Ирен!

Люба изкрещя:

— Оставете най-сетне тази ваша Ирен! Убийте змията!

Лудият стоеше настрана и не помръдваше. Нито опитваше да помогне, нито си отиваше. Наслаждаваше се на отчаяните й опити да удържи неуморимата жива тел, която се усукваше в ръцете й.