Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Преди Наумов да отговори, откъм езерото отново проехтя зловещият рев. Забоботи, закънтя, разтърси гората. Но този път Рудахигва не побледня. Само мускулите на челюстите му се изопнаха по-силно.

— След мен! — успя да извика Наумов и се втурна нататък.

Ватусът не се поколеба, а го последва решително.

Анри опита да ги спре:

— Не се отделяйте! В джунглата не може така — кой където му скимне!

Естественикът отговори, без да се обръща:

— Чакайте ни тук!

И се изгуби в гъсталака.

Люба никога не можа да си спомни дали бе припаднала или само бе изгубила чувствителността си, отпусната в странно вцепенение, с притъпени сетива.

Само празнота — ни смелост, ни страх, ни безразличие! Едно безкрайно нищо, в което се бе разтворило съзнанието й.

После нищото взе да се разсейва. Първо се върна зрението. Сред избледняващата мъгла Люба видя как отстъпва назад ужасната горила, как се зъби злобно, удря се нерешително в гърдите, ръмжи, заканва се. Но отстъпва — крачка подир крачка. Достига дървото, на което се е свила самката с детето, изръмжава нещо нетърпеливо, изчаква я да се спусне надолу и я сподиря уплашено на четири крака. Обръща се още веднъж с ококорени очи и се шмугва в гъсталака.

Чак тогава слухът на Люба се върна. Тя чу. Опита да се придвижи. Но не можа. Ужасът от преживяното я бе обезсилил. Нейде съвсем наблизо ехтеше някакъв пронизителен рев.

Есамба!

Люба отново се разтрепера. Краката й залепнаха о земята. А ревът се усилваше, приближаваше, блъскаше в ушите й с осезаема настойчивост. После изведнъж замлъкна.

Девойката се обърна, готова да срещне новия ужас. Из храстите излезе лудият, полугол, мускулест като горилата, с разчорлена черна брада. Той свали биволския рог от устата си.

— Какво търсиш тук, Ирен?

— Махнете се! — изкрещя Люба.

— Защо напусна замъка си, Ирен? Не ти ли се иска да умреш?

— Не ме докосвайте!

Тя вдигна над главата си един чепат клон.

— Ще ви счупя главата, ако направите още една крачка!

Лудият се изкиска пресилено:

— Не, Ирен! Няма да го сториш. Нищо не можеш да ми сториш. Аз съм силен, непобедим, безсмъртен. Аз съм Маугли, аз съм Тарзан. Всичко живо ми прави път. Негрите се просват по очи, когато чуят моя рог. Лъвовете подвиват опашки и бягат като бити палета. Слоновете хукват назад. А горилата? Ха, ха! Видя ли я? Видя ли страшилището на джунглата? Колко скоро й омекна гласчето. Замърка… Ха, ха, ха… Само един, носорогът, проклетникът… Само той не отстъпва… Тъпа злоба…

— Не мърдай!

Люба замахна решително с кола. А лудият стоеше насреща, гледаше я с трескавите си очи и се усмихваше жестоко.

— Плашиш ме значи? Иска ти се да те пусна. Иска ти се да се върнеш при своя възлюбен, при червенокосия. Тъй ли? Да го доведеш в двореца ми, да отмъкнете съкровището ми…

Неочаквано той се промени. Отпусна се на колене, запълзя, протегна ръце.

— Ирен моя! Не ме отблъсквай! Знаеш ли какво съм преживял заради теб, Ирен… Ти нямаш представа колко е страшно да си сам… Дори демонът не устоял на самотата… Отказал се от всемогъществото си, от безсмъртието си… Аз имам цяла планина злато, аз съм най-богатият на света… Давам ти всичко, само не ме отблъсквай…

Успокоените папагали отново се подгониха с крясък. Премина стадо шимпанзета. Но като видяха хората, спряха, наклякаха по клоните и почнаха да ги одумват разгорещено. Приказваха, спориха, после заподскачаха като побеснели по лианите.

Люба отпусна отчупения клон. Насреща огромните листа на змиярника се отместиха и оттам надникна една изящна петниста глава. Два жълти ириса блеснаха с дива стръв в сянката.

Пантерата се измъкна, сви се към земята, опашката й затрептя нетърпеливо. Виждаше се как всяко мускулче на стоманеното й тяло се е изопнало за скока.

— Леопард! — изпищя Люба.

Лудият се обърна мигновено. Наду биволския рог. Грозният писък проряза въздуха като гръмотевица, изплющя, разтърси простора. Пантерата се изопна като разлютена котка, сви уши, изфуча ядно, но не нападна, отстъпи назад стъпка-две, после се извърна и с един скок изчезна в гъстака.

— Ха, ха, ха! — разкиска се лудият. — Виждаш ли моята мощ? Всички се боят от мен. Всички бягат. Аз съм свръхчовек, аз съм демон… Демон…

После се приведе напред, сякаш не виждаше оръжието в ръцете на девойката.

— Ирен, ще ти призная. Аз се боях много тогава, когато измряха всички. Сам, съвсем сам в цялата джунгла — сам сред леопардите, сред дивите гиганти, които доубиваха болните ми другари, сред чудовищата… Колко се боях… А колко съм бил глупав, като не съм познавал силата си…