Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Ненадейно той спря. Обърна се смутен.

— Тамтам!

Рудахигва поклати глава.

— Не! Друго!

— Какво?

— Горски човечета.

Наумов го изгледа в недоумение. Ватусът се доизказа:

— Шимпанзета! Скоро ще стигнем до тях. След стотина метра провиране през шубрака те видяха шест маймунчета сред малка полянка. Най-голямото удряше с тояжка по един кух пън, а другарчетата му подскачаха при всяко прокънтяване на първобитния тъпан.

Наумов затаи дъх.

— Такова чудо! — пошепна той възхитен. — Та те танцуват! Слушайте и ритъма! Ритъмът — зародишът на музиката! Представете си — присъствуваме при раждането на няколко изкуства: музика, танц, опера… Все едно че сме се върнали милион години назад, когато прадядото на човека е правил първите опити да стане човек.

Рудахигва запита изненадан:

— Бащата на Малката бяла жена не е ли виждал шимпанзета?

— Не така! — отвърна естественикът. — Не с тамтам.

— Какво чудно! — вдигна рамена гигантът. — Та маймуните са също така хора като другите. Даже по-умни, по-хитри. Когато белите дяволи карали негрите да им работят, те не закачали маймуните. Защото маймуните се престрували, че не разбират, че не могат и да говорят. Но те могат. Само хитруват…

— Интересни легенди! — подметна Наумов. — Даяките от Борнео пък твърдят, че някога орангутаните били хора. И името им е такова — горски човеци. Но мързеливи. Престанали да се трудят. Затова забравили да говорят, загубили човешкия си образ… Наивно наистина, но с едно ценно зрънце истина — трудът е признакът за очовечаването на животното…

В гората, сред дъха на гнилата растителност и невидимите цветове горе, сред високите корени, почна да се просмуква някакъв нов мирис. Отначало Наумов не можа да го определи. Но после се сети — та това не беше ли димът на фумаролите? Значи вече са близо! Може би още половин час, още десет минути…

В този миг проехтя ревът на Есамба. Толкова силен, толкова отчетлив, сякаш на сто метра от тях! Проточен, зловещ, вдъхващ ужас. Изви, затрептя и изведнъж заглъхна.

Наумов вече тичаше напред, стиснал в ръце заредената пушка. Навлезе в окрайнината сред рафиевата гора. Прекоси я, нагази в папируса. Напреде му през широката просека на стъпкания папирус лъсна езерото.

Мярна му се някакво тъмно тяло, което изчезна с шумно бълбукане. Няколко безредни вълни полазиха през тръстиките.

А пред краката му…

Биологът се наведе, взря се. Не, не беше измама. Стъпки, истински стъпки от чудовищно животно, подобни на патешки следи, с три пръста и опъната плавателна ципа! Само че огромни, колкото вани, запълнени с мътна вода!

Възможно ли беше? Тези невероятни следи! И това туловище, което е направило пътеката сред папируса! И тъмният гръб, който потъна в езерото! Не сънуваше ли? Страшен сън, кошмарен сън!

Шипекве!

Значи не бяха празни приказки легендите, които се мълвяха. Значи наистина съществува…

Вождът Леваника на държавицата Баротзеленд съобщил, че в страната му се подвизава „звяр със змийска глава, на ръст колкото вагон“.

На ръст колкото вагон! Само такова същество можеше да остави тези следи… Колкото вагон… Досега Наумов приемаше с известно недоверие тези легенди. Не ги отричаше. И той като доктор Монар смяташе, че не е теоретически невъзможно да са оцелели до днес някои мезозойски рептилии, особено в страните, влизали в състава на прастария континент Гондвана, а най-вероятно в Африка. Африка не е заливана с вода от петстотин милиона години. Не познава и заледяванията. Същински палеонтологичен музей — окапи, бозайникът люспеник, капски тръбозъб, копитният заек даман, африкански паун, водна земеройка, гигантска горска свиня… Тук, в тия блата, където не е стъпвал кракът на бял човек, може да се крият още много неразгадани тайни. Наумов не би се учудил, ако отгоре му връхлетеше легендарният „конгамато — призракът на смъртта“, червеният крилат крокодил. Щом като съществува шипекве, защо да не е доживял до днес и някой птеродактил? Но дори да е гигантски прилеп с размах на крилата два метра, няма да бъде по-малко чудо… Смята се, че динозаврите са измрели преди седемдесет милиона години… А латимерията? Не твърдяха ли доскоро със същата увереност, че последните перконоги риби, родоначалниците на земноводните, са изчезнали много по-отдавна, преди двеста — двеста и петдесет милиона години? А триоката хатерия от Нова Зеландия, пряката потомка на най-древните влечуги… Две очи като очите на всички гръбначни животни и още едно на темето… Никой не е допускал, че може да са оцелели в жестоката борба за живот. А ги намериха. И то напълно жизнеспособни, надживели хилядолетията…