Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Папирусът свърши. Напреде се ширна втора стена от дървовидни папрати и палми, оплетени в зелената бъркотия на лианите. Лист до лист — и никакво стъбло, никаква вейка. Най-различни листа: ситни, едва забележими, и едри, същински зелени чадъри; сърцевидни, перести, мечовидни, лапести, нарязани — погледът се замайва, когато опита да открие отделната петура в това слято зелено единство, в тази рехава зелена скала.

Дъждът скоро опря. Светът просветна. Но комарите все още не се решаваха да излетят. Още сушеха крилца под листата. Оцедливата почва бързо просъхна. Лека мъгла като в парна баня замрежи околността.

Анри Льоблан, който при своите ловувания беше свикнал да се доверява на следотърсаческите дарби на негрите, запита черния водач:

— Какво говорят следите? Близо ли е носорогът?

Вождът каза:

— Ето тази вейка е настъпена скоро. Още не се е изправила. Тази скъсана лиана плаче. Сокът не е засъхнал. Тук носорогът е изровил корен. Рудахигва вижда следата на рога му, дълъг колкото малък човек. Тук, на този шип, има косъм от опашката му. А ухото на Рудахигва чува тихото цвърчене на носороговите пазачи. Наблизо е. Настрани не може. Лианите пречат. Напред или назад?

Внезапно той посегна към съседния храст.

— Косъм! От косата на Малката бяла жена! Рудахигва вече е сигурен. Вярна следа.

Сърцето на нещастния баща се сви. Къде ли я мъкне? Как ли я влече, за да се заплете косата й в храстите? И жива ли е?

— Напред! — извика задъхан от вълнение той. — По-скоро!

— То се знае, напред! — прибави Зигфрид.

Никоя опасност не го плашеше, щом се приближаваше до златото.

Само Манзилала се обади нерешително:

— Хайде да се върнем! Чуйте ме! С въртолета ще свършим по-добра работа.

Наумов го погледна враждебно.

— Да се върнем? А дирята? Как ще следваме дирята отгоре?

Рудахигва спря. Обърна се.

Листният склоп на гората отново се свлече надолу, към земята. През зеления тунел на пътеката се провидя малка поляна. И сред нея, точно насреща им, легнал в тревата, хъркаше шумно носорогът. От никого не се страхува, няма защо да се пази. По гърба му подскачаха малки птички, буфагуси, и кълвяха закачените в гънките на кожата му кърлежи.

— Да го заобиколим! — предложи Наумов.

Рудахигва пошепна:

— Птичките ще ни издадат.

И наистина, щом групата излезе на поляната, буфагусите закрещяха уплашени. Животното рипна на крака. Почна да души тревожно. Ушите му се размърдаха неспокойно. Късогледите му очи не му показваха нищо, а и вятърът духаше откъм него. Само птичките! Само те издаваха опасността. А те не лъжат.

Той се закова на място. Вцепени се. Превърна се на пън, буца глина. Сякаш не живо същество, а чучело, напълнено със слама. Щеше ли да побегне или да се хвърли срещу хората? Всеки чуваше как сърцето му се бъхте в гърдите.

Внезапно вятърът се обърна. Както въртеше сърдито глава и поемаше шумно въздух, носорогът усети човешката миризма. Той не е свикнал да мисли много. Има два вида страхливци: едните бягат, другите атакуват. Носорогът е от вторите. Когато е уплашен, напада.

Хората не мърдаха. Стояха неподвижни, надяваха се да се разминат без бой. Животното също като че ли размисляше. Но какво може да измъдри един носорог? На всички въпроси той има един отговор — нападай! И като изгрухтя заплашително, дебелакът се втурна напред със скоростта на локомотив, пъшкайки като локомотив. Трудно е да се повярва, че това петметрово страшилище може да бяга тъй бързо с късите си, подобни на кютюци крака.

— Не стреляйте! — извика Анри. — Бял носорог! Много рядко животно! Само се скрийте в храстите!

Той оправи очилата, изтича напред и размаха ръце. Носорогът се спусна насреща му като побесняло гигантско прасе. Ловецът го изчака до четири-пет метра и отскочи рязко встрани. Нападателят профуча край него, понесъл страшното си оръжие — рога, дълъг поне метър и половина. После спря глупаво учуден, обърна се, задуши въздуха. Откри го и пак връхлетя. Анри повторно се отмести.

Като ловък тореадор! — възхити се Наумов от самоувереността и пъргавината на звероловеца.

Ядосан, че и тоя път го пропусна, сприхавият великан налетя върху първия храст, който му попадна, и опита да го изкорени. Но все пак успя да съобрази, че не това е врагът му, и се обърна. Тогава Анри размаха пред очите му дългото папирусово стъбло. Наумов неволно помисли дали нещастният младеж не се е побъркал от страх. Нима се надяваше да изплаши бясното животно с тази дълга сламка?