Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Горилата я настигна, цяла космата скала, посегна към врата й с мощната си черна ръка.

С изгрева на слънцето групата тръгна към блатата начело с гиганта Рудахигва, който не изпускаше от поглед прясната диря на похитителя. След водача крачеше Наумов, следван от Анри Льоблан, Зигфрид Ерлих, Манзилала и най-отзад Жозеф Симон.

Мулатът недоволствуваше от мястото си в колоната. Никой не обича това място. Туземците обикновено изчакват последния, за да го пронижат незабелязано с отровните си стрели. И горилата, и леопардът, и слонът, и биволът постъпват така. От последния се изисква най-много хладнокръвие и съобразителност. Не по-малко от водача. Затова Жозеф се озърташе внимателно, ослушваше се във всеки подозрителен шум. А на всичко отгоре Зигфрид му възложи още една, само тяхна задача — да следи пилота. Беше подушил намерението му да избяга. Явно блатата с неочакваните им опасности не му се нравеха. Предпочиташе да се метне на самолета и да се прибере в летището си. А сега от това по-лошо нямаше. Стига само да загатне там къде е Огнената пещера. Всъщност не само Манзилала, никой нормален човек не би излагал напразно главата си. Сбъркаха, дето не му казаха за златото. Който чуе за него, тръгва начаса. Не се колебае. Рискува и главата, и честта, всичко.

Ето пилотът пак опитва да изостане, преструва се на изморен, накуцва пресилено.

— Не се спирайте, мосьо Манзилала! — подкани го усмихнат Жозеф. — Опасно е за вас. А бавите и нас.

Мосьо!

Жозеф сви устни. Господин — опитомена маймуна! Научила се да кара самолет и се мисли цивилизован човек. Високомерието на мулата отново заговори. Нищо че Манзилала е свършил лицей, че е с диплом от авиационно училище, че управлява такава сложна машина. Той не може да се мери с Жозеф Симон, макар че Жозеф Симон няма никакво образование. Той има друго, по-важно — бяла кръв. Това стига да го постави на по-горно стъпало, много, по-високо от кой да е негър. Баща му е бял. Наистина един бял негодник, но бял, бвана, господар. Излъгал майка му, слугиня в бънгалото, и я наторил, преди да се роди синът. Жозеф не му прости никога това. И ако не се бе удавил пиян в Конго, Жозеф сам би го удушил. Мразеше го, че беше истински бял, а бе създал син ни бял, ни черен, катър, както казваха на подбив белите. Та и черните. Еднакво презиран и от едните, и от другите. А и той самият еднакво презираше и едните, и другите. Или по-право презираше негрите, диваците, а на белите завиждаше, завиждаше до полуда. Омразата му нямаше край. А трябваше да се прикрива, да им се усмихва, да търпи. От това злобата му нарастваше, напираше в гърдите като вулкан. Цял живот! От дете досега — ни бял, ни черен. В училищата за бели деца не го приемаха, не го искаха и мисионерите. Те търсеха истински диваци, не полудиваци. Белите девойки му обръщаха гръб, черните го отбягваха, защото се бояха. Бояха се от участта на неговата майка. Какво не правеше той да заприлича на белите? Мажеше косата си с брилянтин да я изправи, пудреше се да изглежда по-малко чер, обличаше се по-елегантно от белите. Напразно! Все полунегър! Само в жандармерията го приеха охотно. Изглежда знаеха какво могат да получат от него. Диреха озлобени хора.

От това противно съществуване той виждаше само един изход — пари! Познаваше мулати, познаваше истински негри, които се ползуваха с уважението на белите. Сякаш не забелязваха кожата им. Опасен е блясъкът на парите. Прикрива и черната кожа, и куция крак, и гърбицата. А Жозеф нито гърбица имаше, нито куцаше. Само кожата. Затова му трябваха парите. Жозеф тъкмо бе решил да влезе в една касоразбиваческа банда в Елизабетвил, когато Зигфрид му предложи новата работа. Жозеф тогава бе решил да убива хора за пари, колкото намери в джобовете им. Знаеха ли тия, които вървяха редом с него, предполагаше ли този наперен наемник на какво е способен Жозеф за злато?

И все пак от всичките му спътници най-опасен, то се знае, беше Зигфрид. Жесток, безпощаден. И умен. Недоверчив. С него предстоеше тежка борба. Налагаше се да приспи напълно подозрителността му, да се прави наивен, верен приятел, за да успее в последния момент да се отърве от него, да му грабне всичко под носа. Тридесет-четиридесет кила, колкото може да носи един човек, са и много, и малко. За това, що мечтае Жозеф — малко. Трудно ще измият черната кожа. Нужно е повече. И той ще го получи. Ще се отърве най-първо от немеца, щом ги заведе до пещерата, а с другите ще се справи после, когато излязат от тоя пущинак, когато наближат плантацията на братовчеда му. Наумов, Манзилала, Анри и той самият — това са четири души. Четири носачи по четиридесет правят сто и шестдесет кила. Виж, тъй може! Друго е! Ще измият кожата. Ще си купи дрехи; цели гардероби с костюми, ризи, връзки, обуща. Ще се ожени за бяла жена. Белите жени не виждат нито кожата, нито гърбицата, нито куция крак, когато напреде святка златото. Ще има деца, но те няма да бъдат мулати като него. Ще бъдат по-близо до белите, три четвърти бели, почти бели. А внуците му вече ще бъдат истински бели. И няма да подозират каква цена е платил дядо им. Само той ще си знае…