Петър Бобев - Драконът от Луалаба

На двеста-триста метра вдясно се пощеха с карикатурните си клюнове ята пеликани, като покрити със сняг островчета. Корморани пикираха от въздуха за риба. Фламинга крачеха важно в плиткото, като огъваха гъвкавите си шии, сякаш ги свързваха в причудливи възли. И свещени ибиси. Ято до ято. Млечнобели с червени вратове и крака. Когато ибисите прилитат в Египет, Нил почва да се разлива. Донася плодородието. Затова египтяните боготворели тези птици. Смятали, че освен това предпазват селищата от дракони и змии. Мойсей носел със себе си ибис, да го пази от змии.

Изведнъж Люба отскочи назад, усетила неприятна тръпка по цялото си тяло, сякаш бе докоснала галванична машина, И в следния миг пред краката й се стрелна едра риба. Електрически сом! Девойката знаеше, че неговият ток е опасен не само за дребните животни, че може да повали дори човек. За щастие рибата беше изплашена не по-малко от нея и потъна в дълбочините.

Люба продължи напред, като опитваше с крак къде стъпва, следвайки мислено пътя, по който бе прегазил лудият. Ту хлътваше в тежка миризлива тиня, леплива като разтопена гума, ту се оплиташе в купчините сбити едно в друго водни растения, наричани нилско зеле. По краката й полепнаха безброй пиявици, които увисваха по кожата й като черни пашкулчета. И толкова много жаби — гъмжило. Накацали по листата на лотосите, по тревните островчета, по легналите дървета. И костенурки. И водни змии. Никъде не бе виждала такова множество.

Тя изтръпна. Ако имаше толкова крокодили, колкото се полагаха на тукашните жаби, беше загубена. Не би могла да се спаси. За щастие наоколо не се мяркаше никакъв крокодил — ни върху брега, ни във водата. В плиткото те не могат да нападат тъй внезапно изпод водата. Трябва да се приближат, плувайки до повърхността. А тогава всеки може да ги види.

Ясно! Нямаше крокодили. Не биха закъснели да я нападнат.

Радост, а в същото време неоправдана уплаха разтуптя сърцето й. Защо няма крокодили? Защо няма хипопотами? Слонове?

Всяко езеро в Африка гъмжи от хипопотами. Освен няколко: Бангвеоло, Дилоло… Все езера, за които съществуват легенди, странни легенди…

Шипекве — това е убиецът на хипопотами, на слонове и крокодили. Където се говори за шипекве, няма едри водни животни.

В този миг от далечината долетя викът на Есамба. Отговори му друг рев от отсрещния край на езерото, някъде зад тънкия воал на жълтата мъгла. Това стигаше. Люба ускори крачките си, спъна се, падна във водата, но бързо стана и така измокрена продължи напред, като накуцваше болезнено. При падането се бе убола в острите плодове на дяволските орехи.

Внезапно притъмня. Слънцето се скри зад спусналия се странен облак. Милиони, милиарди черни пеперуди, размахали безредно крила, връхлетяха като траурна виелица. Едни пеперуди накапваха по тръстиките, други падаха отмалели върху водната повърхност за радост на безбройните жаби, а облакът, без да намалява от това, продължаваше пътя си на изток, към отсрещния бряг. Пеперудите се заплитаха в косата й, завираха се в очите й, пълзяха по цялото й тяло, като с всяко докосване причиняваха по кожата й нетърпим сърбеж. Сякаш не пеперуди, а литнали листа от коприва.

Най-сетне Люба достигна брега, ограден от плътната стена на папируса. Гъвкава, разлюляна стена, висока пет-шест метра. Провря се по следите на лудия през тясната пътечка, като каньонче сред зеленината, и стъпи на твърда земя. Зад папируса започваше поясът на палмите рафия.

Девойката познаваше добре тази палма. Та кой пътешественик из Африка не я познава? Познаваше грапавия й дънер, огромните й листа, дълги до петнадесет метра, по които са наредени двуметрови странични листчета. Познаваше шишарковидните й плодове, събрани в триметрови гроздове. Известно й беше, че ликото на листата й представлява познатата на лозарите рафия. Известно й беше още нещо — че тук, в Африка, от сока и получават вино. Затова я наричат винена палма.

Палмата рафия е едро растение. Но тия тук бяха просто чудовищни, избуяли, сплели се в някакъв неправдоподобен допотопен лес, пред който измъчената девойка се почувствува още по-самотна, по-безпомощна, по-изоставена.

Бурята връхлетя изведнъж. Затрещя. Гръм подир гръм. Без спиране, непрекъснато. Ярките избухвания на мълниите се сливаха в гълъбов огън, който пламтеше над джунглата. Животните се размърдаха. Едва сега Люба разбра какво гъмжило се е спотаявало край нея. Запрелитаха блатни птици, закъткаха африкански пауни, закрещяха маймуни, някъде протръби слон, завиха хиени, съвсем наблизо изръмжа пантера. Обезумели от страх антилопи се заблъскаха из храстите. Профуча с яростно грухтене горска свиня, разкъса плътния обръч на гигантските хвощове и изчезна. Вятърът духна рязко, изпищя. Огромните листа на рафията зашумяха зловещо. Папирусите запрегъваха до водата кичурите си. После плисна дъждът. Люба се закова неподвижно на място. И без това не се виждаше нищо. Не знаеше накъде да върви. А всеки миг можеше да налети върху някой стаен звяр. Сякаш се бе приютила под грамаден водопад, който я шибаше настървено с водните си камшици.