Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Смазана от изтощение, Люба спа непробудно. Когато отвори очи, небето, което се провиждаше през отвора на кладенеца, беше избледняло пред настъпващия изгрев. Лудият беше изчезнал. Цареше тишина, гробна тишина.

Девойката опита да се покатери по стената. Каменните блокове бяха изгладени добре, а пролуките между тях тесни. Все още беше слаба. Не успяваше да се задържи нито с ръце, нито с крака. А не биваше да стои бездейна. Всеки миг лудият можеше да се завърне. Отде знаеше какво още щеше да измисли. Всъщност той го беше вече измислил — да я умори от жажда и глад, заслепен от лудостта си, отровен от ужасните преживявания и от мъката на несподелената любов, насочил омразата си срещу първата срещната жена.

Люба пак навлезе в тъмния проход, който отвеждаше надолу, към вонещото подземие. Запуши нос с ръка да понесе ужасната смрад. Някакъв закъснял прилеп се замота в косата й. Тя изпищя. В същия миг от невидимата далечина, от дъното на черната дупка, отново прокънтя зловещият рев на Есамба.

Тя се отдръпна бързо. Опря гръб о каменната стена. Трепереше цяла. Такъв вой! Такъв ужас! Нима какъв да е рог може да издаде подобен рев. Стори й се, че човешки дробове не биха могли да го надуят с такава пронизителна сила. Сякаш в него духаше не човек, а ковашки мях.

Трябваше да се измъкне, нямаше навика да се предава пред никаква трудност. Сега също. Защото сега се отнасяше за нещо много по-важно — за живота. Щом като беше здрава, щом не беше вързана, щом имаше свободата да се движи…

Тя отново попълзя по стената. Този път успя да се подеме. Закрепи крак в някаква издутина, придвижи още по-нагоре ръце. Опря и другия крак. Още малко! Още! Още! Нагоре зидарията ставаше по-груба, междините по-широки, по-неравни.

Люба доби увереност. Забърза. Внезапно кракът й изгуби опора. Тя се хлъзна надолу, издра дланите и колената си до кръв и се свлече на дъното. Полежа тъй само минута, докато разбере, че няма нищо счупено, и пак пое нагоре. Но тоя път по-внимателно, по-предпазливо, добила опит от първото изкачване. Никога не се бе смятала добра алпинистка, но сега, при нуждата постигна това, за което в обикновени условия не би мечтала. Залови се за ръба на кладенеца, прехвърли се отгоре и се простря по очи задъхана. Само че не остана легнала за дълго. Нямаше време. Лудият можеше да се върне всеки момент.

Скочи на крака и излезе вън. Слънцето току-що се бе подало над далечния хоризонт и мекият му руменец лизваше върховете на развалините.

Наистина като Зимбабве! Тайнствената крепост на тайнствената държава Луба, родината на най-способните търговци сред негрите. Същите високи стени, същата суха зидария, същата архитектура, същото разположение. Същият замък с високи десетметрови стени, сред които се издига Коничната кула над зловещия кладенец. А на юг, на височината — Акрополът, сурова уединена крепост. Наоколо — редици от кули и стени, полуразрушени, със затрупани от времето улици. Ето сринатият акведукт… Археологът Рендел-Макайвер казва, че в Зимбабве е вложен човешки труд повече от труда за постройката на пирамидите.

И никакъв човек! Само няколко павиана надничат от полуразрушения връх на замъка и разговарят на лаещия си език.

Чудна страна! — помисли си отново Люба. Помисли го за стотен път може би, откак бе дошла в Африка. — Толкова тайни, неразкрити загадки! Непонятни и неизяснени, те все пак хвърлят някаква, макар и бледа светлинна, загатват за богато минало, за някогашна слава, за своеобразна цивилизация. Времето и враждебният на всяка култура климат са постигнали своето — заличили са повечето следи. Но все пак тук-там е останало нещо, някое зрънце от пълната някога житница. Сега те са пръснати безредно, привидно без никаква връзка помежду им. Скалните рисунки в Ташлин-Аджер, и в Ливия, и в Калахари, много от които се виждат само при залез. Гротескните теракотови фигурки в Нигерия на загадъчния народ сао. Бронзовите статуетки и смъртните маски от град Ифе на йорубите, тези същите йоруби, които познавали царевицата много преди откриването на Америка от Колумб. Легендарните африкански империи: Мономотапа, Конго, Гана. Особено империята Конго със столица Мбаджи, наречена от португалците Сан-Салвадор. И император — Маниконго, наследяван по майчина линия, явна следа от матриархата. Португалците проникнали лесно в тая държава с хитрост. Запазили владетелите, дори им създали по-голяма власт. Успели да ги покръстят. Въвели своята дворцова етикеция. Провъзгласили черни графове, херцози и маркизи. Маниконго Хенрих през XVI век ходил в Рим. Бил ръкоположен от папата за пръв черен епископ. Държавата му била призната равноправна с европейските държави. Тя водила много войни и вземала роби, които работели в мините за злато, диаманти и мед. А в съседната държава Луанда са открити първите високи пещи в Африка — използували направо яките постройки на термитниците. Там, както понякога в Египет, владетелите са били брат и сестра. И редки, бледи следи: някоя маска, срината крепост, гоблен или резба върху слонова кост, която се мъдри в музея само с едно пояснение: „Намерена край р. Касаи“ или от брега на Танганайка… А толкова много хипотези: може би строителите на Зимбабве наистина са дравиди от Индия, може би финикийци, атланти, а може би самите банту — отдавна, в робската неволя забравили предишната си слава, тъй както днешните мавританци не допускат, че само преди няколко века прадедите им в Испания са били носителите на най-високата тогавашна култура… Може би и тези развалини тук са построени от същите „макалонги“ — загадъчните рудари, които са добивали злато в Зимбабве… Кой знае?