Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Бурята отмина скоро. Вятърът утихна. Облаците се стопиха. Папирусите вдигнаха високо къдравите си глави. Когато погледна случайно назад към маслената палма на острова, Люба видя, че кооперацията на тъкачите се бе срутила и нещастните й строители прехвъркаха над жалките й развалини с тъжен писък. Прекалено тежка я бяха изградили, не бе издържала. Сметени от дъжда или скрити под листата, бяха изчезнали и пеперудите.

Девойката се провря през гъсталака и само след няколко секунди джунглата я затисна с изумрудения си похлупак. Обзе я предишното чувство, което я подтисваше при всяко навлизане в тия мрачни усои. Сякаш не гора, а море. По-право мокра, хлъзгава палуба на потънал кораб, обрасъл с корали, по чиито неизгнили още мачти висяха накъсаните му въжета, отрупани с водорасли.

Пътеката на лудия личеше по утъпканата шума, по разкъсаните с нож лиани, които са препречвали пътя му. Люба тръпнеше от страх да не го срещне, да не се сблъска случайно с него. Но нямаше друг начин да се измъкне, да не се заблуди в този зловещ безпосочен свят, където няма слънце, няма дори звезда, по която да се ориентира.

Още няколко пъти тя дочу рева на Есамба, все потих, все по-заглъхващ. Значи вървеше, не стоеше на едно място, не се въртеше в кръг в тази страховита зелена пустиня, отдалечаваше се от езерото.

Беше прегладняла, но какво да яде? Дори да имаше плодове, те бяха високо горе сред зеления таван. А не различаваше кои са за ядене и кои — отровни.

Ако стигнеше до някоя река, можеше да се надява на нещо — поне няколко диви банана, поне тези, които познава, макар и жилави, със семки.

Там, в просеката на гората, и листата, и цветовете, и плодовете слизат ниско, може да ги достигне и човек, не само маймуните.

Внезапно Люба дочу топуркане, яростно грухтене. Съобразила мигновено, тя се покатери по една лиана. Дървеното въже беше наръсено с бодли (затова ли го наричат „дяволско въже“?), но тя не се пусна, а продължи да се катери с окървавени длани.

Подаде се стадо антилопи. Значи наблизо имаше открито пространство, тревиста поляна. После — носорог, тромав, привидно непохватен, с присвити зли очички отстрани на заплашително изшиления рог. Антилопите не се боят от носорога. Затова го оставиха безгрижно да ги доближи, без да забележат това, което видя от високото Люба. От другата му страна се прокрадваше лъвица. Сприхавият гигант не се бои от лъвове. Не го интересуват. Той сумтеше и се взираше напред с късогледите си очи. Беше подушил миризмата на човек. Лъвицата пък бързаше да се прикрие зад гърба му и незабелязано да връхлети върху неподозиращите антилопи. Но носорогът й обърка плановете. Не можа да се сдържи повече. Изгрухтя и се втурна бясно напред. Подплашените антилопи изчезнаха като мълнии, а разочарованата лъвица се върна назад с подвита опашка и недоволно изръмжаване.

Дълго време стоя Люба на лианата, додето набере смелост да се спусне долу. Накрай слезе. Нямаше избор. Ръцете й отмаляха. Нима щеше да остане тук вечно? Трябваше да върви! Напред! Къде да е! Но да не стои!

Свлече се омаломощена на земята и отново закрета по пътеката. След час достигна някаква река. Достигна слезлия ниско живот — листа, плодове, птици. Достигна слънцето. Ето и дивите банани!

Запъти се към най-близкия кичур. Но се закова на място вцепенена. Ужасът стисна гърлото й. Тъкмо зад нея проехтя гръмотевичен рев. Не! Не беше Есамба! Този път не! Нещо друго!

Люба се обърна пребледняла.

Очите й изскочиха от орбитите. Насреща пристъпваше на два крака огромна горила с широки плещи и чудовищни ръце. Пристъпваше озъбена и се бъхтеше с юмруци в гърдите, които кънтяха като дървен тамтам.

Такава мощ и ярост, и злост!

Люба видя на съседното дърво, под чадър от листа, една женска горила с малкото си на ръце, която се взираше уплашена насам. Ясно! Самецът, който е караулил долу, под дървото, мислеше, че е заплашен животът на семейството му, затова бързаше да пресрещне опасността по-далеч от дома си, да я отстрани навреме. Всъщност горилата няма много врагове. Тя живее в мир с повечето животни. Малцина се осмеляват да изпитат силата на мускулите й. Само с леопарда и човека е във вечна война.

Люба хукна да бяга, сподирена по петите от ревящия самец. Бодливите храсти протягаха към нея острите си нокти, разкъсваха дрехите и кожата й. Избуялата коприва гореше ръцете и краката й. Мокрите листа на папратите я пляскаха по лицето. Примките на лианите се обвиваха около тялото й като пипала на зелени октоподи.