Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Зигфрид едва се стърпяваше да не запее. От толкова години не помнеше да му се пее. Всичко се нареждаше добре. Най-сетне и на него да му провърви!

Той побутна Жозеф:

— Гледай тези мъжаги! Аз се смятах едър човек, а пред тях съм дребосък. По-добре е да си им приятел, отколкото враг. Нали?

Най-сетне, когато Наумов вече едва се сдържаше на мястото си, в колибата влезе един войник и извести:

— Великият Музинга, Бащата на племето, Изворът на мъдростта ще приеме чужденците.

Колко обичат първобитните титли първобитните хора — помисли си Наумов в същия миг, когато скочи на крака, за да тръгне към изхода. Сигурен беше, че изброените названия бяха малка част от дългата поредица епитети на всесилния магьосник.

Навън, в притъмнялото селище, забиха тамтамите. Закънтяха тиквените резонатори на ксилофоните. Забучаха биволските рогове и дървените свирки.

Пред голямата инзу — колиба, в която живееше Изворът на мъдростта, се бяха стълпили старейшините на селището и пълноправните воини в пълно въоръжение. До самия вход лежеше голям тамтам, върху който екзалтиран музикант удряше с две ротангови палки, издялани като човечета.

Анри Льоблан се обърна към Зигфрид:

— Свещеният барабан. С опъната човешка кожа. Символ на властта. В Руанда-Урунди белгийците някога изгонили краля на ватусите, като му откраднали свещения барабан. Без него кралят се лишава от своето могъщество. И той се предал без бой.

— Тогава да им го отмъкнем и ние! — досети се Зигфрид.

— Засега не! После ще мислим. След аудиенцията.

Гърбав старик отметна пъстрата рогозка, която закриваше входа, и ги въведе вътре. Лъхна ги аромат на горени смоли. В тъмното помещение, осветено само от жарта на огнището, чийто дим се бе сбил в мъгляво облаче до тавана, висяха окачени по бамбуковите стени всякакви фетиши: сърца на крокодили, зъби на хиени, рога на антилопи, кожи на леопарди, опашки на жирафи, слонски хоботи, крокодилски плочи, уши на зебри, изсушени прилепи, човешки черепи.

Колибата беше разделена на две от изкусно оплетена пъстра рогозка, която скриваше другата половина.

Рудахигва пошепна в ухото на Наумов:

— Бял човек няма право да види лицето на Извора на мъдростта. Дори бащата на Малката бяла жена. Не се сърди! Разправи му всичко!

Наумов преглътна. Значи от това, от умението му, от дипломацията му пред този тайнствен магьосник в тази опушена колиба, натруфена с плодовете на вековни суеверия, зависеше животът на дъщеря му! Ами ако не успее да го убеди?

Иззад рогозката се чу ясен старчески глас:

— Белият мъж може да говори!

Наумов изтръпна. Такъв глас! Наистина глас на стар човек, много стар, но глас суров, който не търпи възражения, свикнал да му се подчиняват. Видял величие и позор, познал радост и скръб, събрал в себе си цялата обидена гордост и незаслужената мъка на поколения черни хора! Суров и измъчен!

— Велики Музинга! — почна Наумов и усети как затреперва гласът му. — Ще ти говоря като баща, като един злочест баща. Ти знаеш, Типу Тип отвлече дъщеря ми, Малката бяла жена, която уби леопарда. Ти знаеш също, защото Изворът на мъдростта не може да не го знае, че ние сме приятели на твоя народ и че неволно нарушихме свещените граници на владенията му. Моля те, позволи ни да преминем през страната ти, за да намеря похитителя и да си взема дъщерята!

Настана тишина. И вън тамтамите бяха замлъкнали. Чуваше се само непрестанното стържене на щурците и шумоленето на бръмбарите и геконите из палмовия покрив.

Невидимият глас заговори. Заговори с пеещия език на народа си, равно и монотонно като безкрайна и безначална мелодия, тъжна песен на страданието. Всъщност разговор ли беше това, мрачна изповед, странен обред или обвинителна реч срещу изправените пред празната рогозка като подсъдими чужденци?

— Чуйте! — започна магьосникът. — И съдете сами! Отсъдете прав ли е Изворът на мъдростта? Ние бяхме щастливи. Отдавна, много отдавна. Но дойдоха белите. Белите от изток, които се кланят на лунния сърп; белите от запад, които обожават кръста. Разни фетиши — еднакво зли. Живеехме в далечна страна, прекрасна страна. В колибите имаше всичко. Денем мъжете ловяха риба в Киву, ходеха на лов за антилопи и ловяха хитрите маймуни, които се криеха по дърветата. Дойдоха белите. Денем нашите деца играеха, хвърляха копия в широките дънери на баобабите, учеха се да стрелят с лък, строяха колиби, украсяваха оръжията си като възрастните, учеха се да танцуват старите обредни танци. Ние бяхме щастливи. Но дойдоха белите — белите от изток, на които фетишът е лунният сърп. Те изгориха колибите ни. Техните пушки поразяват отдалеч. Сложиха на вратовете ни дървени букаи и ни поведоха натам, където изгрява слънцето. Месеци наред. После ни върнаха назад, натам, където слънцето залязва. Месеци наред. През пустини, джунгли и реки. От десет тръгнали оставаше само един. Подире ни следваха лешояди и марабу. Чакаха нова плячка. Накрай Великия добър дух освободи племето ми от мъката. Освободи го от проклетия Типу Тип. И каза на народа ми „Стой тук, сред блатата! Далеч от злите бели дяволи. Чакай! Ще дойде ден. Ще се роди велик воин. Ще намери пътя и ще те отведе назад в Благословената родина.“ Народът пак заживя щастливо. Мъжете пак тръгнаха на лов, децата пак заиграха безгрижно. Тогава дойдоха другите бели, белите от запад. Те казаха: „Ние не сме като белите от изток. Елате! Отнесете ни слоновата кост и ние ще ви дадем много сол, и много железни ножове, и много мъниста.“ Мъжете от племето ми вдигнаха на главите си тежките слонски бивни. Всички товари се носят на главата, за да са свободни ръцете. Не знаеш какво може да срещнеш — враг, звяр или змия. И Музинга понесе своя дял. И Музинга искаше хубав нож, и сол, и мъниста. Слънцето залезе и пак изгря, и пак залезе, и пак изгря. А мъжете ходеха, все ходеха, носеха слоновата кост. Навлязоха в чужда област. Пигмеите стреляха с отровните си стрели. Музинга каза на белите: „Мъжете ще се връщат. Не искат да ходят в чужди страни. Дайте ножовете и солта, и мънистата!“ Тогава белите насочиха гръмотевичните си цеви. Убиха тези, които се опитаха да избягат, и надянаха на живите робските букаи. Белите от запад, които не приличали на белите от изток…