Петър Бобев - Драконът от Луалаба

— Направете като мен! Да им докажем, че не сме въоръжени!

Само след минута двамата тръгнаха през поляната полуголи, като размахваха празни ръце и се провикваха:

— Приятели! Приятели!

Този път никой не ги спря, но и никой не се показа насреща им.

Изведнъж Анри Льоблан се закова на място. Иззад гъстата папрат край пътеката се надигна едно ръждивожълто тяло, препречи пътя им.

Лъв!

Озъби се, разтърси грива, удари с пискюла на опашката хълбока си.

— Стой! — извика му Анри.

И лъвът спря, смаян от властния му тон.

— Не му показвайте колко се боите! — пошепна Анри на Наумов. — И той като нас иска да избегне стълкновението. Известно му е, че човекът е опасен враг.

Зверът се колебаеше. Обърна се, погледна назад към храстите.

— Не мърдайте! — добави ловецът. — Не е настроен войнствено. Да му дадем възможност да се отдалечи. С достойнство. Тихо! Той е цар. Длъжен е да постъпва по царски…

Наистина лъвът спря да ръмжи. И навярно всичко щеше да свърши благополучно, ако Манзилала не бе гръмнал. Разтревожен за естественика, единствения човек, когото познаваше сред тази група на авантюристи, поддал се на първия си порив за помощ, той бе натиснал спусъка.

Лъвът помисли, че е попаднал в засада. Длъжен беше да се брани! Кой беше най-близкият враг? Ето го, Анри! Не заслужаваше да скача отгоре му. Само се затири към него, замахна с лапа.

Не знаеше само едно — че професията на Анри беше да лови лъвове. В следния миг тежкият юмрук на ловеца се стовари с все сила право в носа му — с такава сила, че рукна кръв.

Слисан от неочаквания отпор, скимтящ от болка, хищникът се обърна назад, мушна се в храстите, побягна.

Наумов гледаше спътника си удивен.

— Как направихте това?

Анри отговори просто:

— Познавам ги. Може би така съм роден, с инстинктивно разбиране на дивите животни. Своеобразна дарба. Веднага усетих, че е уплашен. Може би стар, анемичен. Може би преял. Виж, друго щеше да стане, ако ни се бе изпречил кали…

Наумов знаеше. Кали е раздразнено животно — или го боли зъб, или има колики, или пък в лапата му се е забила игла на бодливо свинче. Той е опасен. Готов е да разкъса първия, когото срещне.

— Ами ако беше кали? — запита естественикът.

— Тогава — Анри се усмихна горчиво. — Всеки звероловец, както всеки звероукротител на арената, греши само веднъж в живота… Не му остава възможност за втора грешка…

— Човек трябва да запомни това — рече Наумов. — Може да потрябва…

— Не ви го препоръчвам — поклати глава ловецът. — Не рискувайте. Има нещо, което не съм в състояние да обясня. Познавах един смел човек, който казваше: „Щом Анри може, трябва да мога и аз.“ Вече го няма. Беше смел, дързък. Може би затова загина — от прекалена дързост. И в това, както навсякъде, е нужна мярка — нито прекалена плахост, нито прекалено безстрашие.

Той млъкна. Насреща, зад гъстия подлес от диви финикови палми, рафия и папрати, се подаде един черен гигант. След него втори. Оставиха копията и щитовете си на пътеката, после тръгнаха напред.

Наумов позна вожда на ватусите.

— Рудахигва поздравява бащата на Малката бяла жена! — каза исполинът, като застана пред тях със скръстени ръце на гърдите. — Поздравява и белия храбрец с четирите очи. Рудахигва уважава смелите. Видял е много храбреци. Но никога не е видял човек с гола ръка да прогони лъв. И то малък бял човек…

Естественикът отговори веднага:

— Привет и на теб, храбри вожде! Прости на нещастния баща, че наруши обещанието си, че пак навлиза в земята ти. Пак отвлякоха дъщеря ми. Есамба я отвлече.

Рудахигва се обърна към другаря си и заговори нещо на техния език. После каза на белите:

— Не е Есамба. А Типу Тип. Все той. Злият дух на Вонещата вода. Ту звяр, ту човек.

Наумов пристъпи напред.

— Вожде, разреши ми да мина през страната ти! Помогни ми да я намеря!

Рудахигва млъкна. Лицето му се изопна. Очите му се свиха. Замисли се. Мисли дълго, толкова дълго, че злочестият баща почна да губи търпение. Но той знаеше. Тук, сред децата на джунглата, не бива да показва припряност. Може да разруши в един миг всичко, което е изградил с търпение.

Най-сетне гигантът отсече:

— Рудахигва няма право да реши. Животът на Рудахигва принадлежи на Малката бяла жена. Рудахигва може да даде своя живот, но няма право да пусне чужденци към Огнената пещера. Законът на племето не позволява.

Анри трепна. Огнената пещера! Значи съществува. И то наблизо! Натам водят следите на девойката. Значи и той трябва да върви нататък. Не само заради човешкия си дълг. Главно заради себе си. Заради златото си…