Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Наумов продължи да моли:

— Вожде, спомни си — твоето дете… Ако не беше Люба…

— Знам! — отвърна твърдо гигантът. — Рудахигва никога не забравя. Но няма право.

— Кой? Кой има това право?

— Изворът на мъдростта.

— Тогава води ни при него, при Извора на мъдростта! По-скоро!

Вождът изведнъж реши:

— Добре! Вземете оръжията си! Да дойдат и другарите ти!

Скоро групата тръгна през гората към скритото селище. Горският покрив отново се вдигна нагоре, захлупил света като изумруден пещерен свод върху неизброимото множество дървени сталактити и сталагмити. И като в истинска пещера — мрачно и влажно, с капеща отвред вода като рядък дъжд. И тъй задушно! И глухо! Животът се бе вдигнал горе, сред листния склоп, където долиташе, далечна и приглушена, непреставащата му глъчка.

Някакво насекомо кацна на ръката му. Наумов не го усети, само го видя. Позна го. Тук всеки е длъжен да го познава. Мухата цеце! Като домашната муха, само че с кръстосани като ножички криле и дълго хоботче, с което пие кръв. Бичът на Централна Африка! Така я наричат. Преносителят на сънната болест по хората и на ганата по добитъка. Непобедимият враг на животновъдството в тази страна, прогонил цели селища, обезлюдявал цели области.

Не всяка муха е заразена. Това беше добре известно на естественика. Не всяко ухапване предизвиква болестта. Но кой ще ти каже коя именно е опасната?

Преди той да посегне към нея, мухата разпери крила и отлетя. Рудахигва я проследи с омраза:

— Муха убиец! Някога моят народ живеел в една планинска страна, където няма мухи убийци, където няма москити. Най-хубавата страна на света. Но един бял дявол го прогонил оттам и го довлякъл тук. В родината си моят народ отглеждал едни животни, наречени крави, свещени животни. Но те не могат да живеят тук. Умират. Един бял дявол — Типу Тип…

През унеса на своите грижи Наумов едва слушаше думите му. Бял дявол! Така е! При европейците ангелите са бели, дяволите черни. При негрите обратно. Дяволите са бели. Всъщност злото, което са им причинили европейските колонизатори, наистина може да бъде дело само на дявол. Поне сто милиона жертви — заробени и убити! Сто милиона! Кой дявол впрочем би могъл да се похвали с подобен подвиг?

— Коя е твоята страна? — запита той. — Киву?

Рудахигва го изгледа слисан.

— Отде белият мъж знае нашата тайна? Магьосник ли е той?

— Мислил съм за твоя народ, вожде. Ходил съм в родината ти.

— Ходил си там! Разправи ми нещо за нея!

Наумов каза:

— Планинска страна. С прекрасен климат. Сухо и прохладно, не като тук. И едно кристално езеро — Киву. Без крокодили, без москити и мухи цеце. А над него вулканът Вирунга…

Рудахигва се развълнува.

— А знаеш ли пътя за тая страна?

— Знам.

— Ще отведеш ли народа ми дотам?

Наумов не отговори веднага. Това всъщност не беше тъй просто.

— Може би — отговори той уклончиво. — Имаме време да си поговорим после. По-напред да спасим дъщеря ми!

Рудахигва повтори, сякаш не го чуваше:

— Знаеш пътя за Киву! А аз вече бях се разколебал, бях помислил, че такава страна не съществува, че Изворът на мъдростта намеква за друго, за друга страна, отвъд, където човек отива при Големия сън… А то — съществува… И народът ми може да се върне там…

В този миг някакво животно, ниско, дебело, подобно на дива свиня, пресече с грухтене пътя им.

— Нигбве! — подхвърли безразлично Рудахигва.

— Хипопотам джудже! — възкликна Наумов.

Значи успя да го срещне. Малцина естественици са го виждали тук, в неговата родина. Доскоро те въобще са отричали съществуването му. Бил е една от многото тайни на Конго — както сумби — слонът джудже, както нгове — африканският паун… За неговото откриване била изпратена специална експедиция начело с известния пътешественик и ловец Ханс Шомбурк…

И толкова! Друг път би се спуснал подире му да го улови, поне да го проследи, да изучи живота му. Този път се задоволи само да вдигне фотоапарата, за да улови страхливото му бягство.

Сега нямаше време, нямаше право да се отклонява. Трябваше да бърза! Да бърза!

Привечер достигнаха селището. Рудахигва ги отведе в колибата за събрания.

— Бъдете ни гости! — каза той. — Сега жените на ватуси ще ви нахранят, преди да се явите пред Извора на мъдростта.

Наумов го прекъсна:

— Вожде, разбери! Няма време!

Рудахигва поклати глава.

— При него се влиза само нощем. Никой няма право през деня. Никой! Дори Рудахигва!

Сразен от упоритостта на туземците, Наумов седна на рогозката. Убеден беше, че е безполезно да настоява. Колкото е по-малка културата, толкова повече се спазва ритуалът. До храната не се докосна. Как можеше да яде сега? Затова пък останалите се нахраниха добре. Поотпуснаха се.