Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Люба се обади отново:

— Мосьо Совен, пуснете ме! Кажете ми само къде живее вашата Ирен, за да я изпратя при вас!

Лудият закрещя отгоре:

— Тъй ли мислиш ти? Това е все същият глупав Пиер! Но не… Сега Пиер вече не е глупав… Пиер е силен… Пиер е бог… Демонът на джунглата… Виждам, искаш пак да ми избягаш, да се върнеш при импресариото си и при оня, червенокосия… Натам те влече сърцето, така ли? Но няма! Ще ги убия! Ще ги унищожа! Знам, както мършата привлича мухите, така и то привлича убийци, лъжци, всякаква престъпна паплач… Аз чувствувам… Целият въздух е наелектризиран… Наситен с някакъв заряд на злост и алчност… Всички дебнат да ми отнемат златото…

Той закрещя, зави от ярост:

— Но няма! Няма! Затова стоя тук. Затова не напускам езерото. Да го пазя. Чуваш ли? Няма да го дам и на твоята банда. Никого няма да пусна… Който дойде, ще умре… И ти ще умреш…

Люба не можа да издържи. Разплака се.

— Но разберете най-после! Вразумете се! Пуснете ме! Ние не щем злато. Старият не е импресарио, а баща ми. Ние ще ви помогнем. Ще ви върнем при вашата Ирен.

— Тихо! — изкрещя лудият. — Мълчи, измамнице! Няма да те пусна! Или моя, или мъртва… Алчна беше за злато… Заряза бедняка… Ето ти злато… Планина от злато… Тръгни по подземието! То ще те отведе сред най-богатото съкровище на света… Не смееш, нали? Мирише на леш… Така е… Камари от трупове струва всеки къс злато… Напоено със смърт… Искаше злато… Върви… Спя върху злато… Яж злато…

Той изчезна нанякъде, но скоро се върна. Надвеси се през отвора и изкрещя:

— Ще отмъстя! Чакай! Като Андромеда! Чувала ли си за нея? И тя като тебе. Но сега няма герои като Персей… Сега Андромеда ще загине… Ха, ха, ха! Ирен-Андромеда!

Изведнъж той млъкна. Смехът му ненадейно премина в плач:

— Ирен! Ирен! Да знаеш, каква мъка! Какви болки… Умирах… Всеки миг умирах по един път… Ти може да си права… Може наистина да не съм Пиер… Пиер е мъртъв… Аз съм само дух — един лош дух, който пази своето злато… За да ме познаеш, и ти трябва да умреш, да станеш и ти дух… Тогава двама заедно ще пазим богатството си… Двамата…

Люба беше млъкнала отдавна, разбрала, че няма смисъл да го убеждава. Оставаше й едно — да разчита на себе си, само на своята съобразителност и смелост. Без да вдигне глава, тя се усмихна горчиво. Е, момиче! — помисли си тя. — Признай, дойде тук не само от научен интерес, а и заради друго, заради силните преживявания. Ето ти силно преживяване! Оправяй се сега!

Андромеда! Каква беше тая легенда?

Девойката се замисли. Сега всичко беше важно, всеки намек дори. Какво подмяташе лудият, за какво загатваше?

Етиопската царица Касиопея се похвалила с хубостта си. Похвалила се, че е по-красива дори от морските богини. Нептун, баща им, решил да я накаже за дързостта и. Той изпратил в страната й дракон, който опустошил всичко. Жреците изтълкували волята на боговете. Ако Касиопея принесе в жертва на дракона дъщеря си Андромеда — рекли те, — злото ще се махне. Приковали тогава невинната девойка на брега. Драконът излязъл от вълните. Но за щастие оттам минал Персей. Той убил дракона и се оженил за Андромеда…

Какао искаше да й внуши с този мит лудият? Какво замисляше?

Зигфрид Ерлих се съгласи лесно да тръгнат по намерената диря. И защо не? Тя съвпадаше с неговата посока, водеше нататък, към Огнената пещера. А се надяваше с помощта на Наумов да мине безнаказано през владенията на враждебните гиганти. Нищо че са предупредили естественика да не се връща назад; нищо че са заплашили със смърт всеки, който пренебрегне заплахата им. Зигфрид познаваше диваците. Те са верни до смърт, не забравят направеното им добро.

Всичко се нареждаше отлично. Дори това отвличане на девойката. За умния човек, за съобразителния всяко ново положение е добро. Само глупакът се обърква пред променената обстановка.

Смущаваше го единствено новият им спътник. Зигфрид се досещаше, че този очилат белгиец не е толкова наивен, колкото се представя. Тъкми нещо. Свои собствени планове. Впрочем това си е негова работа. Нека всеки си крои каквото ща. Важното е кой ще каже последната дума. Както изглежда, никой друг, освен Зигфрид не знае главната заплаха, проклятието. Или по-право, чували са, но нямат представа какво е то. И когато стигнат до пещерата, от алчност те ще се пребият кой да се вмъкне по-напред вътре, кой да награби повече плячка. А той ще ги остави. Даже ще им избяга. Защото ще стане опасно. Той не се съмнява какво именно ще стане. Тогава всеки ще бърза да се отърве от другите. И най-първо, то се знае, от него. А Зигфрид в това време ще ги следи отдалеч, ще ги дебне, ще изчаква, докато проклятието ги обезсили, докато ги простре на земята. Тогава ще влезе в действие хеликоптерът…