Петър Бобев - Драконът от Луалаба

— От горе? Какво се вижда? Само върхове на дървета.

Зигфрид мислеше трескаво. Да тръгнат ли към въртолета? И ако отидат, как да попречи на този уплашен пилот да не отлети, да не раздрънка на цял свят за всичко, що е чул? По-добре друго. Несравнено по-добре. Никакво отиване до машината, преди Зигфрид да си е свършил цялата работа, преди да са останали само те двамата — Зигфрид и пилотът, който ще го отведе от този пущинак…

— Трябва да помогнем на нещастния баща — реши той. — Ние сме културни хора и няма да се изостави в нужда.

Жозеф го подкрепи начаса.

Анри запита:

— Впрочем какво е станало с младата госпожица?

Чак тогава Наумов го забеляза.

— Вие кой сте?

— Ловец! — отвърна белгиецът.

— Чували ли сте за Есамба?

— Да! Фокусничество на магьосниците.

— А за шипекве?

— Чувал съм.

— Е, какво мислите? Възможно ли е?

Анри се поколеба.

— Не знам. Но защо пък не? Тук, в джунглата на Конго, нищо не е в състояние да ме учуди. Тук всичко е възможно. Ето учените не признават, че се среща керита. Но туземците се кълнат, че съществува. Те казват: няма звяр по-ужасен от керита, по-силен от керита. Приличал на мечка, но не е мечка. Не прескача оградите, а ги разрушава. Събаря и стените на къщите, за да влезе и най-първо да изяде мозъка на жертвата си. Мозъкоядец го наричат с ужас всички. Веднъж заедно с ловци на лъвове — масаи, попаднах на диря от керита. Като мечка. Масаите прекъснаха лова и се върнаха в селището. Ловците на лъвове се разтрепераха от страх… Вярвам още, че съществуват и снежните човечета, потомците на австралопитеките, и нундата — котката с ръст на магаре, и птеранодоните — летящите гущери, наречени „сенки на смъртта“. Ако ми кажат, че има и марсианци, ще го повярвам…

— Тогава елате!

Олюлявайки се, Наумов го хвана за ръка.

— Според вас, може ли наоколо да е бродил шипекве? Той да е смазал така палатката и да се е отдалечил в тази посока?

Анри Льоблан обиколи внимателно околността. Няколко пъти коленичва, навежда се, взира се. Най-сетне се върна при групата, която го очакваше мълчаливо.

— Разбира се, никакъв шипекве! Шипекве според описанията е огромно чудовище, което трябва да остави ясни отпечатъци. Видях друго — стъпки на бос човек. Но не пигмей. Техните следи се познават лесно. Вашите негри бяха обути. Не са и ватуси. Техните стъпки не могат да се сбъркат, толкова са големи… Идвал е бос бял човек. Европеец е отвлякъл дъщеря ви.

Люба Наумова отвори очи. Паметта и се връщаше бавно. Ето. Тя се е прибрала в палатката, а навън реве онова нещо, което негрите наричат Есамба. Колкото да опитва, не успява да се овладее. Видяла е много, изпитала е много силни преживявания. Но този звук й действува. Изпъва нервите й. Иска й се да вика, да вие. Пред палатката баща й опитва да обясни, че в това няма нищо свръхестествено. И тя го знае, но разумът е едно, чувството — друго. И тази стрелба в черната празнота. После някой безшумно застава до нея. „Ирен! — пошепва той на чист френски език. — Не викай! Това съм аз!“ Тя изпищява от ужас. В същия миг две яки ръце я грабват и понасят в мрака. Тя опитва да се пребори. Напразно! Това сякаш не са човешки мускули, а стомана. Тя отново извиква. Тогава похитителят й я хваща за шията, натисва артериите й. И толкова…

Какво бе станало после? Къде се намираше сега? Каква беше тази яма като кладенец?

Надигна се и обходи затвора си. Зидарията й беше позната — грубо издялани гранитни късове, наредени без хоросан. Съвсем същото. Отгоре, на кръглия отвор, се издигаше масивна кула, иззидана от същите грубо издялани блокове, същото подреждане, същата форма. Едни редове по-светли, други по-тъмни. Своеобразни архитектурни орнаменти. Дали беше попаднала пак там, в загадъчния Зимбабве, „Каменния дом“? Но не! Зимбабве е много далеч, далеч е и другата крепост Инянго. Това тук беше друг град, подобен на Зимбабве, може би дело на същите загадъчни строители. Кои са били те — дали индуси или сабеанци; дали това е страната Офир на цар Соломон или финикийска колония? Трудно може да се установи. Няма никаква писменост. Никаква. Едно е ясно за Зимбабве. Които и да са създателите му, белокожи или негри банту, създали са го в близост със злато, за добиване на злато. Стените му са служели да запазят от други това злато. Дали и тоя град също…

Кракът й настъпи някакъв предмет. Тя го вдигна. Топка колкото за пинг-понг. Жълта, лъскава и тежка, много тежка.

Навярно злато!

Люба се наведе. Наоколо се валяха и други предмети. Тя ги разгледа в полумрака. Бронзова гривна, железен връх на стрела, ръждясали окови. Все както в Зимбабве.