Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Пътеката сега се следеше по-трудно, защото върху мократа шума не остават видими следи. Анри се оправяше повече по разкъртените от слоновете фиданки, по разкъсаните врежове на лианите и по оставените нарези върху дънерите от ножовете на миналия керван.

Навярно скоро щеше да настигне бандитите. Как щяха да го посрещнат? Как щеше да постъпи той? И тоя шипекве? Дали наистина съществува?

Като всички родени в Конго, Анри беше слушал безброй легенди за него, една от друга по-невероятни. Но още не беше срещал човек, който го е видял. Дали съществува?

Над главата му прелетя с крясък малка птица. Медоуказвач. Тъй прави тя винаги. Открие ли пчели, търси хора. И крещи. Докато тръгнат подире и. Спира пред кошера и чака. Негрите изваждат меда, а на водачката си от благодарност оставят питите с пилото. Но сега сгреши. Анри нямаше време да се занимава с пчели. Нека дири други. Махна с ръце, извика й да я пропъди. Но птицата не го разбра, а продължи да го следва с настойчивите си кресливи покани.

Така неусетно Анри достигна поляната, където бе разположил лагера си Зигфрид Ерлих. Новодошлият видя палатките със седналите под навесите хора и се упъти насреща им решително.

Ясно, този е Червенокосия, Зигфрид Ерлих; този наконтен мулат е Жозеф Симон, двамата убийци един до друг; а третият безспорно е Манзилала, пилотът. Липсва старият човек от небето, доктор Наумов. И естествено, отвлечената дъщеря.

— Добър ден! — поклони се той, като се изправи пред тях.

— Здравей! — отвърна Зигфрид.

Жозеф Симон го изгледа недружелюбно. Само Манзилала се усмихна. Пристигането на още един цивилизован човек му вдъхваше малко повече смелост.

— Какво така насам? — обърна се направо Зигфрид.

Анри вече беше решил. Щеше да постъпи така, както те не очакваха; щеше да ги изненада, както изненадваше дивите зверове.

— Ще ви кажа всичко. Нямам избор. Затова. Бях тръгнал с дузина негри. Но се уплашиха. Вашите носачи им разправиха куп страхотии и моите ме изоставиха. А не мога да продължа сам…

Настъпи веднага:

— Вие къде отивате?

— На лов — смутолеви Зигфрид. — Дирим…

Разбрал, че немецът иска да го заблуждава, Анри го прекъсна.

— Искате ли да забогатеете? Тъй изведнъж! Да не скитате цял живот из джунглата. Да заживеете охолно, човешки…

Така се бе изправил и пред побеснелия хипопотам. Така успяваше да смути зверовете. Как ли щяха да постъпят хората зверове?

Немецът присви очи, измери го с поглед. Жозеф неволно премести ръка към кобура. Но и Анри беше готов. И той умееше да вади мигновено пистолета.

— Ще ви открия тайната си — добави той поверително. — Казах ви. Нямам друг изход. Срещнах един умиращ негър. Той ми обади къде е Огнената пещера. Чували ли сте за нея? Никой друг не я знае. Само аз. Станете ми другари. Ще делим по равно.

Зигфрид го разучваше недоверчиво. Какво му кроеше? Всъщност можеше ли да бъде толкова глупав, че да предлага дялба на злато с първите срещнати…

— Отде знаеше този негър пътя за пещерата?

— Научил я от един бял, който се върнал оттам болен. И умрял.

— А негърът? — намеси се Жозеф.

— Той също умря. В ръцете ми. Беше ранен. От някакви бели… Сега само аз знам пътя.

Двамата бандити се спогледаха. Да го очистят ли веднага? Знаеше премного. Анри настръхна. Приготви се за скок. Но Зигфрид реши друго. Направи знак на съучастника си.

Ето още един глупак, който ще влезе в пещерата да изнася злато. Още един самоубиец, който при това идва сам да моли. Още един обречен на смърт…

— Добре! — склони той накрая. — Кой Нормален човек ще се откаже от злато? Аз отговарям за себе си — идвам.

— И аз! — добави мулатът. Само Манзилала се възпротиви:

— Аз няма! Нищо не ща! Ни злато, нищо! Само ме отведете до въртолета! Да си ида, да се махна оттук!

— А мосьо Наумов? — запита Зигфрид.

— Ще го откарам до летището.

— Без дъщеря му?

Пилотът се смути. Задъха се. Опита да се извинява:

— После ще дойдем с цяла експедиция. Ще я търсим. Ще я намерим тогава.

Внезапно в палатката се чу някакво изпъшкване и отвътре се подаде Христо Наумов, пребледнял, отпаднал, кървава превръзка на челото.

— Мосьо Манзилала — промълви той. — Вие си идете! Няма да ви задържам. Нямам това право. Всичко стана по моя вина. Но аз не. Тръгвам да диря дъщеря си. Няма да напусна джунглата, преди да я намеря. Или въобще няма да се върна.

— Защо да не потърсим от въздуха? — запита виновно пилотът.

Наумов го пресече нетърпеливо: