Петър Бобев - Драконът от Луалаба

— Ние не щем пушки.

Той го изгледа под вежди.

— Ние се връщаме! — повтори водачът.

— Как тъй се връщате? Какво се бяхме уговорили?

— Никой не е говорил за Есамба.

Анри ги изруга:

— Страхливци!

— Не, Четириоки! Ти знаеш. Твоите носачи не се боят от пантера, от лъв, от слон. Но Есамба. Това е друго. Есамба значи сигурна смърт.

— Ще ви дам много-много пари.

— Не, Четириоки. Умрял негър няма нужда от пари. По-добре да се върне и белият мъж. Умрял бял мъж също няма нужда от пари.

Анри ги изгледа поред. Познаваше черните хора, сред които се бе родил и живял. Нямаше да го последват. За нищо на света. Нямаше по-страшно нещо от Есамба.

— Добре! — въздъхна той и се обърна към водача на чуждите негри. — Продай ми само една пушка!

Извади две банкноти от непромокаемия си портфейл, подаде му ги и тръгна сам по пътеката. Отначало — край реката. Тя изглеждаше като тъмен тунел, издълбан в зелената скала на буйната растителност. Дървесните стволове не можеха да се видят под нацъфтелите направо по тях безброй цветове и под гъстата мрежа на ротанговите палми, каучуковите лиани ландолфия, фикусите удушвачи, имелите и безбройните диви лози. От клоните се ронеха редки капки като пенест дъжд. Анри не се учудваше. Това бяха личинките на цикади, които изсмукваха сока от листата, разпенваха го и се зариваха в тая пяна, за да се скрият от враговете си. Пълзяха насекоми, гущери, змии, изпърхваха папагали. От близката вейка го стрелна с едно око плосък като изсушен в хербарий хамелеон. Африканците се боят от него повече от всеки звяр. Вярват, че носи нещастие. Срещнат ли го, тозчас се връщат назад. Дано пък този да донесе щастие…

Анри се усмихна. Наистина човек трябва да бъде изключителен оптимист или глупак без никакво въображение, за да очаква тъкмо сега успех — сам, в чужда местност, срещу една безсърдечна банда, сред непознати заплахи… Впрочем защо ли не се върне? Нима все тъй, като носорога при битката му с крокодила? Само от инат.

Той отскочи встрани. Съвсем навреме. На сантиметър от лицето му прелетя струйка течност. Кобрата стрелец тоя път бе намерила по-пъргав противник. В следния миг главата й лежеше на земята, а тялото й се шибаше като оживял камшик в храстите.

Анри продължи напред. Проклета гадина. Може да улучва безпогрешно с отровната си плюнка до пет метра далечина. Винаги се мери в окото. Но дори да не попадне в него, опасността не е по-малка. В тропиците кожата на човека е винаги изпръхнала и напукана. През нейните пори отровата прониква лесно в кръвта.

Евтино се отърва и тоя път. Хамелеонът му помогна. Дали и нататък ще му върви все така?

След двадесетина крачки някой изкряка над главата му: Ток-ток! Без да погледне, Анри знаеше кой е. Птицата носорог. Представи си и какво става сега из гората. Антилопи, газели, дамани, птички — всичко бяга, крие се. Птицата носорог е стражът на безобидните твари в джунглата. Предупреждава за появата на човек, на змия, на пантера.

Ето и самата птица. Едра, тромава, покрита със сиви и бели пера, с огромен червен клюн, тя прелетя непохватно като кълвач и се настани на отсрещното дърво, на най-високия клон, като не преставаше да вика: Ток, ток, ток! Видът и не издаваше колко интересен е животът и. Птица — грозна, безлична. Къде можеше да се мери по богатство на багри с папагалите, бананоядите, нектарниците? И все пак всички я знаят. Мъжкият зазидва другарката си в хралупа, като оставя само едно тясно отвърстие, през което я храни. Прислужва й така два-три месеца, докато тя измъти яйцата и докато малките заякнат. Наистина нелека задача. Съпругът толкова отслабва от работа, че понякога загива при първия дъжд. Но потомството се запазва. В хралупата не може да проникне никакъв враг. А това е най-важното.

След стотина метра листните грамади се вдигнаха нагоре към върховете, оголиха стъблата. Гората се превърна в грандиозен храм с мрачнозелен потон, под който се извършваха жестоки тайнства, безброй кървави жертвоприношения — храм на непрестанната борба и безпощадността. Извишаваха се хиляди колони с широки дъсковидни подпори, тънки, дебели, прави като свещи или нагънати причудливо — тъй различни и в същото време неотличими едно от друго. Затова дърварите за сигурност правят нарези по кората, за да ги разпознават по миризмата на дървесината — да открият кое дърво е желязно, кое червено, тик, мускатно, памучно — това зелено злато на Конго, което ей тъй се пропилява, изгнива безполезно…