Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Няма ли да спре най-сетне този вой, да престане, да не пронизва повече съзнанието му като свредел от уплътнени режещи звуци? Да се махне най-сетне, да се запилее. Какво цели, какво преследва? Кого всъщност преследва?

Внезапно той настръхна. Стори му се, че чу някакъв писък. Женски писък.

Люба!

Той се обърна назад. Палатката й лежеше смазана, разкъсана. С вик на отчаяние Наумов се хвърли натам, размята платнището. Нямаше я.

— Люба! — извика нещастният баща. — Люба!

От джунглата долетя последният й вик:

— Помощ!

Без да мисли, обезумял от скръб, той се втурна натам, откъдето бе долетял писъкът. Удари се в някакъв корен подпора, падна, скочи веднага. После някаква бодлива лиана се уви около врата му. Наумов се отърва от нея и продължи да тича в мрака, блъскан и драскан от храстите, като не преставаше да вика:

— Люба! Люба!

Нищо!

Някакво тънко тяло се уви около крака му. Змия! Нямаше време да се занимава с нея. Той ритна с крак, изтръска я на земята и продължи да тича.

— Люба! Люба!

А сега? Накъде?

Обграждаше го непроходима стена от бодливи храсти, в които той се мяташе като пленен звяр, раздран от шиповете им, обезсилен от жилавите им примки. Не можеше да проникне ни крачка напред. А наоколо тишината тежеше като черна смола, която натискаше гърдите му, смазваше рамената му, нахлуваше в дробовете му и го задавяше с убийствената отрова на безнадеждността.

— Люба!

Главата му се блъсна о нещо, в някакъв препречен клон може би. Той залитна.

Небето избледня. От тъмносиньо преля в зелено. Но звездите не гаснеха. Едри и блестящи, те не преставаха да премигват в цялата си красота. После изведнъж, тъкмо на изток изригна вулкан от светлина. Навред задимяха розови мъгли. Дъждовните капки по листата заискриха като въгленчета в зелено огнище. От брега завиха маймуните. Зачирикаха птички. Чу се далечен рев на хипопотам.

Реката се мъкнеше лениво, някак недействително въздушна, под тънкото було на водните изпарения. И гладка като огледало. Само изрядко, когато подскочеше риба, върху полираната повърхност полазваха разтягащи се разискрени окръжности.

Анри Льоблан държеше уверено дръжката на задбордния мотор. Пред него, насядали в тясната лодка върху железните противовлажни сандъци, дремеха мълчаливо носачите. Льоблан четеше вече по лицата им разкайването, че са се съгласили да го последват.

Ала той все се надяваше, че както ги бе докарал дотук, ще успее да ги отведе й нататък — все с примамката за златото. Те бяха вкусили от цивилизацията. Известна им беше вече силата на този някога безполезен за тях метал.

Досега пътят му беше познат. След час-два щяха да стигнат полянката, където под старата сейба заедно с баща си бяха убили свирепия бял носорог.

Той не забравяше думите на стария Льоблан, предадени от негъра Лумба: „Оттам почва река с много блата. Все по нея. Към слънцето.“

Анри беше уверен, че предстоят тежки изпитания. Нагърбил се беше с нелека задача. Тук идваха само смелчаци. Благоразумните си стоят в града. Той трябваше да спечели там, където стотици храбреци бяха загинали… Но заслужаваше… Впрочем не само заради златото… Може би и заради друго — да довърши туй, що бе подхванал злополучният му баща…

И да отмъсти…

Той беше узнал от племената, през чиито владения минаваше, че двамата бандити са го преварили — червенокос юначага и мулат. Отлични стрелци. Но и Четириокият не беше по-слаб стрелец. При това имаше предимство — предупреден беше кои са, а те не го очакваха. Щеше да ги унищожи тъй, както те бяха унищожили умиращия му баща — хладнокръвно, пресметливо, тъй както се смазва скорпион…

Слънцето отскочи изведнъж над мъглата. Още с изгрева си напече. Лъчите му изсушиха бързо росата от листата, сякаш я изсмукаха с топли уста. По реката се разля огнено масло. Върху прибрежната тиня изпълзя крокодил и се прозина. Птиците крокодилови стражи прилетяха с крясък и се намъкнаха между челюстите му да ги почистят. Закъткаха токачки. Отговориха им франколини.

Джунглата се събуждаше. Почваше да диша с пълни гърди. В разноцветни орляци запрелитаха птици: розови фламинга, черни корморани, зелени папагали, диви патици, чайки, жерави. Безброй лястовички се стрелкаха ниско-ниско, докосвайки с гърди водната повърхност. Пеликаните пикираха направо във водата за риба. Шум, крясък. И толкова исполински чапли. Грозни, разкривени, високи цял човешки бой. При това опасни. Ако са ранени, нападат, целят се в очите. Анри познаваше един негър, ослепен от чапла, от острия й като щик клюн.