Петър Бобев - Драконът от Луалаба

— Херафу щеше да пътува и утре. Но сега не ще. Отсреща, в гората има хора слонове. Със стрели, големи като копия. Херафу не ще да ходи при тях. Не ще стрела копие в корема.

— Я не се плашете! — опита да го успокои Зигфрид. — Белите хора имат пушки огнени тръби.

— Огнените тръби са хубави на открито, на поляна. В джунглата огнените тръби са слепи. Стрелата вижда по-добре отблизо. И не дига шум. Не издава стрелеца… Херафу ще си ходи.

Зигфрид кипеше, но се мъчеше да изглежда спокоен. При това беше толкова доволен от срещата си с пътешествениците, от очаквания въртолет, че целият свят му изглеждаше розов. Дълги години беше прекарал в Африка. Изучил я бе. Туземците имат доверие в този, който не губи дух, който не избухва и умее да се шегува. А тъй му се искаше да стовари един юмрук, поне един юмрук, в тази сбръчкана черна муцуна, която опитваше да му се противопоставя. Но се овладя. Уверен беше, че барабанният телеграф ще разнесе и тази вест.

— Добре, Херафу! — каза той. — Остарял съм. Мислех, че съм тръгнал с мъжете от племето на Херафу. Но съм сбъркал. Вече не виждам хубаво. Не различавам мъжете от жените. Повел съм жените. А мъжете останали в селото да готвят храна… Но няма на сила… Няма… Ето подаръка на белия човек!

Жозеф го спря. Заговори му на френски, да не ги разберат чернокожите:

— Защо ги пускаш? Кой ще носи нататък товара? Ако ме оставиш да действувам както знам, ще накарам да затанцуват тия мръсни маймуни.

— Няма нужда! — усмихна се самоуверено немецът и му пошепна на ухото. — Сега ще имаме въртолет. Въртолет! Знаеш ли какво струва той?

Когато пигмеите получиха дела си от тютюна и ножовете, белобрадият момчурляк приближи до Зигфрид.

— Бвана! — рече той тайнствено. — Ти беше добър към Херафу. Затова Херафу ще ти каже. Не ходи нататък! Хората слонове са лоши. Убиват всеки, който влезе в земята им. А сред земята им омагьосано езеро. Там живее зъл дух. Влезеш да се окъпеш — умираш. Дойдеш нощем за вода — умираш. Злият дух излиза, влече към дъното.

Нощта настъпи изведнъж, както става на екватора, плисна се върху света като черен прилив. Звездите покълнаха като златни цветчета върху тъмносиня нива.

Колко много звезди! — помисли си очарована Люба. — У нас те са малко, много по-малко. Северното полукълбо е обърнато към окрайнината на нашата галактика, а Южното гледа навътре, към центъра й. Прекрасно, пищно звездно небе! Но все пак — чуждо…

Сепнати от това вечно чудо, с което все не можеха да свикнат, изтръпнали пред ужаса на новата нощ, маймуните почваха да се ругаят пронизително, папагалите се разкрякваха, сякаш се задавяха от някаква страшна кашлица, заквакваха жабите… Когато най-сетне тези, на които природата е отредила да служат за храна на други, замлъкнаха, тогава заговориха хищниците. Чу се ревът на леопарда — като че ли някъде режат дърва. Наблизо изгрухтя крокодил. Провикна се малката хищница генетата. Тъжно зарида сова. Чу се змийско съскане и в следния миг един негър отсече с големия си нож главата на спусналия се от дървото питон.

— Няма що! — рече Зигфрид. — Тези малки дяволи ни попречиха. Щем не щем, утре ще дирим машината ви. И без това сега няма да я намерим.

От съседното дърво проехтя грозен смях.

Люба се притисна до баща си.

— Лемури! — успокои я той. — Смеят се като демони, движат се безшумно като привидения. Затова ги наричат така — призраците на мъртвите! Иначе — безобидни зверчета!

— Знам! — отвърна Люба. — И все пак…

Нещастният Манзилала, доведен до полуда от писъка на лемура, не искаше да помисли за втора нощ в джунглата.

— Не! Не! — задъха се той от вълнение. — Няма защо да чакаме! Кой знае какво още може да се случи…

Но преди той да довърши, грозен рев процепи нощта. Като гръмотевица. Сякаш наблизо протръби рог на исполин. Или не! По-право като че ли измуча с цяло гърло някаква чудовищна крава, търсеща изгубеното си теле. Този рев проехтя, извиси се, затрептя, сякаш увисна във въздуха като плътна, осезаема заплаха — див, неудържим рев, свръхестествен и неправдоподобен.

Никое живо същество няма такъв глас — помисли си неволно Наумов.

В този миг пигмеите, които се тъкмяха за път, в безумен ужас се втурнаха назад и се струпаха в куп като подплашено стадо. Зариха глави в земята, притихнаха. Мигновено се проснаха по очи и негрите банту от охраната. Белите, мулатът и пилотът, измъкнаха пистолетите.

Ревът пресекна изведнъж. Настана тишина, такава тишина, каквато никога преди не бяха слушали в джунглата. Спотаи се пантерата, млъкнаха лемурите, изчезна генетата. И сред тази угнетителна тишина бръмченето на милиардите комари заприлича на вой от сирени. Във всяка светулка те виждаха око на звяр, който дебне отвред: от храстите, от клоните, от лианите, от гъстата трева.