Петър Бобев - Драконът от Луалаба

След още половин час носачите пак спряха. Белобрадото момче отново се обади:

— Иде дъжд! Голям дъжд!

Зигфрид се засмя.

— Всеки знае, че тук по това време всеки ден вали дъжд.

— Не, бвана! Сега не малък дъжд, а голям! Всичко говори така на Херафу: и птичките, и мухите, и бръмбарите, и мравките. Всичко казва: иде голям дъжд! Трябва на високо!

— Добре! — съгласи се Зигфрид и носачите свиха наляво. Стражите банту разсичаха по пътя им преплетените храсти и лиани, но това като че ли беше нужно не толкова за носачите пигмеи, които се провираха като змии през шубраците, колкото за тромавите пътешественици. Скоро достигнаха един малък хълм, оставиха железните сандъци и набързо си стъкмиха колиби от палмови листа. Зигфрид и Жозеф разпънаха палатката си.

Пигмеите разпалиха огън, на който сложиха да се пече донесеното в бананови листа месо. Но какво месо! Зигфрид избяга на петдесет крачки от огнището, за да не се задави от миризмата му.

— Как можете да го ядете? — провикна се той отдалеч. — Нямате ли носове?

Водачът го погледна, поклати голямата си беловласа глава и отговори философски:

— Херафу яде месото, бвана, не вонята. Вонята излита.

Тогава тресна първата мълния. Притъмня. Черна мътилка като облак от сажди замени синия здрач. Задухата стана нетърпима. Гръмотевиците зачестиха, докато накрай се сляха в едно непрестанно бумтене, което ту се засилваше, ту отслабваше, за да се стовари в следния миг с трясък току над главите им. Дъждът плисна като лавина от вода. С първия порив смаза палатката, напълни я, омокри до кости обитателите й. И добре че сандъците, в които носеха дрехите и провизиите, бяха железни. Иначе нищо не би останало сухо.

По земята рукнаха червени порои, които се втурнаха надолу, намножиха се, кръстосаха се. Кърваво езеро набъбна в основата на хълма, надигна се, запълзя нагоре. А дъждът не преставаше. Плющеше, плющеше.

Час, два, три…

Наводнението не можа да ги достигне. Когато най-сетне валежът престана и гората просветна, а между гигантските стволове се проточиха като дим влажните изпарения, пътешествениците отново тръгнаха на път подир отстъпващата кървава вода. Бързаха да се отдалечат, колкото може повече, за да не ги изненада втори порой.

Свечеряваше се, когато излязоха от гората. Напреде им се ширна нова поляна, обрасла с полегнала от дъжда трева и редки храсти. Тогава видяха малката група, която идваше насреща им.

Жозеф сбута с лакът другаря си.

— Идват откъм Огнената пещера! Да ги очистим ли веднага?

Зигфрид се замисли.

— Има време! Нека по-напред ги поразпитаме!

Наумов, Люба и Манзилала тичаха насреща им с радостни възгласи.

Зигфрид възкликна:

— Охо! И жена! Тук! При това хубава!

Той свали тропическия шлем.

— Драго ми е! С кого имам чест?

Наумов им разказа откровено накратко какво се бе случило.

— Бързаме да стигнем до въртолета — довърши той. — Но дъждът ни забави. А ватусите, които ни придружаваха дотук, ни оставиха, когато ви видяха. Бяха изпълнили задачата си. Бяха ни отвели до други бели хора.

Очите на Зигфрид светеха.

— Въртолет, казвате! И искате да ви придружим дотам?

А мисълта му работеше трескаво, преценяваше. Един въртолет може да се окаже незаменим сега, както при търсенето на пещерата, така и после, когато трябва да се измъква оттук, когато всички измрат, а той остане сам. Но как да го завладее? Да избие ли притежателите му още сега или да използува и тях като носачи, докато им дойде редът? Виж, девойката няма да пусне в пещерата. Такава хубост губи ли се? А и пилота ще пощади. Додето дойде и неговият ред…

После внезапно запита:

— Кога напуснахте Огнената пещера?

Целеше да ги изненада. Така някога с такива неочаквани въпроси объркваше пленниците, преди да ги разстреля.

Без да подозира капана, Наумов отговори с въпрос:

— Впрочем каква е тая тайнствена пещера? За нея загатна и вождът на ватусите.

— Легенда — отвърна уклончиво Зигфрид. — Африка е страната на най-нелепите легенди.

И си помисли: дори ако не знаят, все още не е време да им разкрива плана си. Дори ако не са тръгнали и те като него за златото на Огнената пещера…

Манзилала губеше търпение.

— Няма време! — прекъсна ги той. — Скоро ще мръкне! Да бързаме към въртолета!

Всички бяха готови. И щяха да тръгнат, ако не беше дошъл белобрадият Херафу.

— Бвана — рече той. — Другарите на Херафу ще си ходят.

Зигфрид се учуди.

— Защо? Какво ви скимна?