Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Когато се бе свестила повторно, тя се бе видяла легнала на земята, оградена от десетина черни великани, които пристъпваха към нея с насочени копия. Искаше, а не можеше да стане. Лежеше и гледаше в полусън. После те я бяха вдигнали и понесли на ръце.

И ето сега — селото, хижата, баща й вързан, със запушена уста.

Люба се обърна към пазачките си на езика кингвана:

— Защо ни измъчвате? Какво ще ни правите?

Двете старици зашушукаха нещо, после едната отговори:

— Мвами Рудахигва отиде при Извора на мъдростта. Изворът на мъдростта ще реши.

— Какъв извор?

— Той е човек, стар, най-старият в племето. Родил се е преди всички и ще умре след всички. Видял много, знае много. Мвами Рудахигва е ръката, Изворът на мъдростта — главата. Каквото реши той…

Тогава се чу писък. После се дигна страшна глъчка. Завикаха мъже, разпищяха се жени и деца. Двете негърки хлътнаха в дъното на колибата.

— Пантера! — зафъфлиха те. — Черният ужас!

Люба не се колеба дълго. Не биваше да пропусне случая. С няколко скока изтича до хижата на баща си, без някой да я спре. Пътем измъкна пистолета, дръпна предпазителя, готова на всичко.

Внезапно някакво безшумно тяло, като сянка, пресече пътя й.

Пантерата!

Поддала се на първия порив, девойката натисна спусъка. Чу се трясък. Зверът пусна плячката си, за да се метне срещу неочаквания нападател. Люба отскочи и стреля повторно. Трети, четвърти, пети изстрел! Изпразни пълнителя. В същия миг с последен рев хищникът се строполи на земята.

А Люба продължаваше да стои, стиснала празния пистолет, още неопомнила се от последното преживяване на този тежък ден. Ватусите я заобиколиха, заговориха възбудено вкупом. Една жена се хвърли върху проснатото детско тяло, прегърна го и го отнесе в някаква колиба.

Обградили мъртвия звяр и едва удържащата се на крака девойка, хората обсъждаха оживено произшествието.

Под светлината на факлите Люба разгледа ловния си трофей. Леопардът обикновено е светъл с тъмни петна, затова всички го наричат така „петнист ужас“. Горският леопард е по-тъмен. Още по-тъмни били, твърдят ловците, леопардите людоеди. А този в краката й беше почти черен.

Внезапно тълпата млъкна, отдръпна се. С невъзмутимо лице пристъпи мвами Рудахигва и като сложи ръка на широката си гръд, заговори бавно и отчетливо:

— Черният ужас е мъртъв! Черният ужас донесе много сълзи в племето на Рудахигва. Мнозина бойци опитваха да се преборят с Черния ужас и загиваха, а той след време се връщаше още по-настървен да отмъсти за раните си. Другите зверове убиват от глад. Черният ужас убива от жестокост и когато не е гладен. Малката бяла жена победи Черния ужас. Тя е по-силна от бойците на мвами Рудахигва. По-смела…

Той се обърна към множеството:

— Изведете стария бял мъж! Изведете и малкия черен човек! Отвържете ги! Нека дойдат! Нека чуят и те!

Само след една минута Наумов и Манзилала още със схванати от въжетата крака излязоха на площада. Зарадваният баща прегърна дъщеря си. Не можа да каже нищо от вълнение. Само я притискаше до себе си. Очите му бяха влажни.

Черният гигант продължи:

— Ватусите уважават храбростта. Човек без смелост не е човек, а хиена, преродена в човек. Малката бяла жена е лъвица, преродена в човек. Тя спаси сина на мвами Рудахигва. Когато някой спаси живота ти, ти нямаш повече твой живот. Негов е. Когато спаси детето ти, дължиш му два живота: твоя и на детето си. Принадлежиш му като роб — с тялото и с душата си.

Той вдигна ръка. Тълпата стихна.

— Какво иска господарката на Рудахигва, Малката бяла жена, която уби Черния ужас? Рудахигва ще помоли Извора на мъдростта, най-стария, бащата на племето, да изпълни желанието й.

Успяла най-сетне да се съвземе, Люба промълви:

— Пусни ни да си идем!

Рудахигва запита:

— А не искате ли жълт камък?

Люба го изгледа учудена. Злато! Размени поглед с баща си и отговори:

— Ние не дирим жълт камък. Искаме само да ни пуснеш, за да си ходим!

Черният вожд заговори тежко, със съзнание за собственото си достойнство:

— Изворът на мъдростта обича Рудахигва. Слуша го. Гой ще изпълни желанието на Малката бяла жена. И нека тя знае. Тя поиска от Рудахигва и малко, и много. Досега бял човек не е напускал жив страната на Рудахигва. Добре че Малката бяла жена не иска жълт камък… Много добре… Жълтият камък носи смърт…

Наумов неволно си помисли: значи все пак много често и в живота става като в романите. По-често отколкото може да се допусне.