Петър Бобев - Драконът от Луалаба

— Ти си стар — каза той. — Не знаеш ли поговорката: който приказва — сее, който мълчи — жъне? Пред мвами Рудахигва се говори малко. Отговаряш, когато те запитат. Който говори излишно, отива при прадедите…

Макар и смутен от тази недвусмислена заплаха, Наумов не спря да говори. Сега се отнасяше за нещо повече от неговия живот, отнасяше се за живота на дъщеря му.

— Не разбирам защо ни заплашваш така — рече той. — Казах, ние не сме врагове. Манзилала е конгоанец, а аз съм приятел на черните хора.

Намеси се боязливо и Манзилала:

— Вярно е! Белият мъж е приятел, голям приятел на африканците.

Рудахигва го прекъсна грубо:

— Я, мълчи ти, слуга на белите!

Манзилала тоя път не можа да се сдържи, не премълча пред тая обида:

— Аз не съм слуга. Конгоанците вече са свободни. А тези бели, доктор Наумов и дъщеря му, са наши искрени приятели…

— Няма приятелство между бели и черни. Черните или са роби на белите дяволи, или ги убиват. Рудахигва не иска да бъде роб. Затова убива белите дяволи. А приятел на белите, значи враг на черните. Такъв враг също трябва да умре.

Изведнъж той замълча.

Над гората ехтеше, като ту се засилваше, ту заглъхваше бумтежът на тамтамите. Черните воини разбираха какво известяваше безжичният телеграф на Африка. И слушаха със затаен дъх. Само Наумов и Манзилала бяха глухи за този чуден език. За тях това непреставащо думкане издаваше само някаква непозната заплаха, предупреждаваше, че цялата гора е пълна с врагове, които дебнат безжалостни и зорки, изопваше нервите им, подлудяваше ги. Тамтамите ехтяха, сякаш пулсираха, отмерваха с неравния си ритъм дивия пулс на някакво незнайно, огромно и неизмеримо чудовище, сляло в едно ужасяващо единство замайващата, задушаващата зеленина на джунглата и многообразието на хилядите й невидими обитатели, настръхнали и зли, безмилостни, жадни за кръв.

Внезапно главатарят се обърна към Манзилала:

— Чуваш ли поне ти, продажнико? Не разбираш ли гласа на джунглата? Родният глас! Непонятен ли ти е?

Смазан под яростния поглед на великана, Манзилала се сви още повече.

Рудахигва добави:

— Тамтамите разказват. Типу Тип минава през гората. Реве. Всичко живо бяга от неговия път. Моите воини затварят очи, за да не го видят. Но чуват рева му. Типу Тип бърза назад към Вонещата вода.

Наумов запита нетърпеливо:

— А дъщеря ми? Къде е тя?

— Типу Тип я носи към Вонещата вода — отвърна черният гигант.

Когато чу отговора му, Наумов извика:

— Вожде, моля те! Пусни ме! Да настигна тоя Типу Тип! Който и да бъде. Да спася детето си…

Без да се обърне, Рудахигва каза:

— Никой не може да го настигне. Никой не може да върне това, което Типу Тип е взел. Той не е човек. Той е дух, лош дух, най-лошият дух.

Наумов възрази живо:

— Ние не се боим от духове. Само ме пусни!

Но Рудахигва отново направи знак с ръка, знак за тишина.

— Из гората броди носорог кали. Зло животно. Само носорог кали не се бои от Типу Тип. Носорогът е прогонил бойците ми. Изгубили са Типу Тип. Гората вече е тиха. Няма носорог кали, няма Типу Тип.

Наумов промълви тихо:

— Вожде, имаш ли дете?

Рудахигва отговори:

— Имам.

— Какво би правил ти, ако някой отвлече детето ти?

— Рудахигва е мъж — отвърна надменно гигантът. — Той няма да позволи да отвлекат детето му.

После добави:

— И друго. Рудахигва не е на чужда земя. Рудахигва пази земята на дедите. А вие? Какво дирехте в страната на Рудахигва?

Наумов отговори:

— Търсим животни.

— Ловци значи. А знаете ли, че почтеният ловец не навлиза в ловния район на съседа си?

— Но ние не убиваме животните.

— Защо ви са тогава?

— Заради образите им. Вземаме образите им.

— Значи магьосници! Правите магии, та да изчезне дивечът ни!

След кратко замисляне Наумов отговори:

— Може би си прав. Ние сме магьосници. Но за добро. Не да изчезне, а да се намножи дивечът.

Далечен тамтам отново запълни простора с дивия си ритъм.

— Моите хора са намерили дъщеря ти — съобщи равнодушно Рудахигва.

После се обърна към барабанчика си:

— Да я донесат тук!

Естественикът пристъпи напред, разтреперан от вълнение.

— Ти си добър човек, вожде. Благодаря ти!

Гигантът го изгледа студено.

— Тя ще дойде тук, за да умре с вас.

Наумов пребледня.

— Да умре! Защо? Какво сме ти сторили?

Рудахигва помълча, заслушан в нестихващия бумтеж на дървените барабани. После каза:

— Рудахигва знае защо белите дяволи идват в неговата страна. Идват за Огнената пещера.