Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Наумов вдигна рамене в недоумение.

— Дори не съм слушал името й.

Сякаш не го чул, вождът добави:

— Богатството на Типу Тип води белите насам, както вонята на леш примамва хиените. Затова народът на Рудахигва изтребва хиените.

Наумов заговори разгорещено:

— Не търся богатства! Искам да ни пуснеш, за да си върнем там, отдето сме дошли. Да се върнем с детето. Дъщеря ми е най-голямото ми богатство.

Великанът го изгледа мълчаливо. После вдигна ръка. Пазачите се нахвърлиха мигновено върху пленниците си, свалиха ги на земята, свързаха им и краката и ги отнесоха в най-близката хижа, където ги захвърлиха на глинения под, а пред входа поставиха двама пазачи.

Тогава селото оживя. Жените и децата, които се бяха скрили из колибите си додето траеше разпитът, изпълниха улиците с шумна глъчка. Подтисканото любопитство най-сетне се отприщи. Всички разговаряха възбудено, обсъждаха събитието, препираха се тревожни, неспокойни.

А тътенът не пресекваше. Селото не прекъсваше връзката със своите жители. Макар и пръснати в дивия лес, всеки от тях се чувствуваше свързан с племето. Този див бумтеж, който за всеки от тях издаваше връзката му с цялото, който му показваше, че не е сам, а сред своите близки, за двамата обречени означаваше само едно — враждебна, смъртна закана.

— Кой е Типу Тип? — запита Наумов, ала другарят му не отговори. Лежеше, захлупен по очи, и дишаше тежко.

Естественикът не го закачи повече. Разбираше го. Съчувствуваше му. Знаеше какво става с човек, когато се срещне за пръв път със суровия закон на джунглата. Наумов беше европеец, гост в тая страна, но я познаваше по-добре от Манзилала, от нейния роден син. Наумов вече две години кръстосваше джунглите, а Манзилала, градски жител, прекарал детството си в столицата Леополдвил и свършил авиационно училище в Белгия, за пръв път попадаше в сърцето на своята родина. Той може би не беше страхлив по душа. Страхливец не става летец, но сега беше друго. И най-смелият не устоява пред непознатата опасност. Преди много години, през войната, при една бомбардировка на София Наумов беше попаднал в скривалището заедно с един летец. Тогава се учуди много, като го видя как трепере. След отбоя летецът обясни виновно: „Щом като видях какво изживявате вие долу, съм готов да се откажа от ордена си за храброст. Може би не вярвате, но имам. Разбрах, горе е по-лесно. Имаш самолет, картечница, оръдие. Можеш да се защищаваш. Или ти, или той? Наравно. А тук? Тук стоиш като агне в кланица. И чакаш. Ще те улучи ли или няма да те улучи? Поне един пистолет да имаш, дето се вика, един камък, та да го метнеш нагоре. А то… Пълна безпомощност, то е най-страшното…“

Така и сега. Пълна безпомощност. И също такава непозната опасност…

Внезапно плисна дъждът, връхлетя ненадейно както обикновено. Затрещя. Тамтамите заглъхнаха, изчезнаха. Водните капки заплющяха по покрива. Сякаш бяха попаднали в каменотрошачка. Пред входа трептяха като стъклени ресни дъждовните струи. На сушина в хижата нахълтаха безброй гадини: скорпиони, огромни стоноги, бръмбари, едри паяци.

Наумов се озърна. В романите при такива случаи винаги се оказва под ръка я нож, я остър камък, я някой услужлив пазач, недоволен от главатаря. В романите. В действителност колибата беше съвсем пуста. Нищо, с което да претрие въжетата от рафия, омотани около китките и около глезените му.

А трябваше. Животът им наистина се намираше в опасност. Бяха попаднали в друг свят — суров, безпощаден, чужд, който въобще не искаше, а и да искаше, не можеше да ги разбере. Добре или зле, той поне беше изживял донякъде живота си… Но Люба, Люба! Затова ли я доведе тук, да й покаже други страни, други хора, други нрави. Да разшири мирогледа й? Какво да стори, за да я спаси? Нямаше право да очаква бездеен решението на дивия гигант.

— Манзилала, опитай да прегризеш със зъби вървите на ръцете ми!

В неволята беше преминал на „ти“, забравил чувствителността на африканците към изискванията на етикета. Манзилала, който също ги беше забравил, се превъртя на една страна и запълзя към него.

В този миг едно копие се заби точно между двамата. Пазачът предупреждаваше, подозрял, че кроят нещо. Манзилала се отърколи начаса назад.

Дъждът престана тъкмо пред свечеряване. Облаците се изтеглиха нанякъде, а на мястото им останаха да сияят златните повлекла на перестите облаци. Късчето небе, което прозираше през отвора на колибата, изсивя, пожълтя, след това кипна в някаква кървава пяна.