Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Тръгвам в една експедиция, пълна с неизвестност. Ще се върна ли? Не знам. Никой не знае. Но трябва! Нямам друг изход. Трябва да осигуря бъдещето ти, да те измъкна от тази ферма, където всеки ден излагаш напразно живота си. Ако се върна, то ще се върна богат, приказно богат, за да бъдеш ти богат, безгрижен, осигурен. Ако загина, не тъжи. Получих това, което заслужавам. Но не кори много жестоко баща си, нещастния, злополучен картоиграч…

И все пак надявам се да успея. Проучил съм всичко — легенди, разкази на пътешественици, слухове, мъгливите подмятания на туземците. Смятам, че нямам грешка.

Не казвай никому! Знай само ти! Ще диря злато. Планина от злато. Ще диря неизчерпаемия рудник на цар Соломон.

Че е съществувала страната Офир, е вярно. Вярно е също, че е била богата със злато, сребро, слонова кост, скъпоценни камъни и роби. Не е известно само къде се намира. Едни я търсят в Индия, други в Оман, трети на Мадагаскар. На Мадагаскар решително не може. Веднага отпада. Там няма слонове, няма слонова кост. В Индия също не може. В двора на цар Соломон е нямало роби индуси. Най-много скъпоценни камъни, диаманти има в Африка. Освен това всички забравят една подробност, най-важната подробност. Три години са се бавили корабите, докато се върнат. Никое морско плаване до Индия или до Мадагаскар не е продължавало толкова време. Тогава? Тогава, освен по море богатствата са били пренасяни и по суша. Кой е класическият път за сърцето на Африка? От Дар-ес-Салам на запад… Оттам по същия древен път са минавали и арабските роботърговци.

Свързах всичко в едно. Убеден съм, че Офир е тук някъде. Тръгвам с двадесет отчаяни, но смели мъже. Или ще се върнем богати като Соломон, или няма да чуете нищо повече за нас.

Не ти казвам къде се отправяме, за да не се опиташ да ме върнеш. Защото за мен вече няма връщане.

Сбогом, сине!“

Анри сгъна писмото. Сложи го грижливо в шкафа.

Досега беше смятал всичко написано за празна измислица, тежка мания на отчаяния му баща. Смяташе, че нещастникът беше избрал едно по-мъжествено, романтично самоубийство. Защото въпреки всичко той беше мъж, и то горд мъж.

Анри не вярваше в никакви фантастични съкровища.

Но сега? Сега беше друго. Соломонови или не, златните рудници съществуваха. Баща му не лъжеше. Съществуваха, пазени от свръхчовешка опасност, която беше погубила толкова дръзки мъже като баща му, като другарите му.

Анри се изправи. Там, където баща му бе загубил, синът трябваше да успее.

Рудахигва беше вожд, мвами. Не всеки става вожд. Нужна е смелост, много смелост. Само вождът носи пояс от леопард. Но тоя пояс е свлечен от гърба на леопард, когото той сам, без ничия помощ, е убил в единоборство.

Рудахигва беше силен. Единствен в цялото племе Рудахигва се е борил с горския човек — горилата, и го е убил. Сам. А горилата е по-страшна от леопарда, от носорога, от бивола дори.

Рудахигва тачеше заветите на дедите. Не бе пуснал никой чужденец да излезе жив от неговата страна, за да разправи за жълтия камък, за да домъкне пълчища бели хора, които полудяват, щом зърнат жълтия камък, сякаш са изпили цяла кратуна бананово вино, което племето му нарича „леопардово мляко“.

Рудахигва беше бдителен. Неговите воини пазеха зорко границите на страната и техните звънки тамтами, окачени по високите дървета, му съобщаваха за всичко, което ставаше край тях.

Сега Рудахигва стоеше пред своята инзу, кръгла колиба от тръстика, и слушаше гласа на тамтамите, който прелиташе на неравни вълни над гората. Повече от час ги слушаше, още оттогава, когато ревящата птица кацна на поляната.

Верните дървени барабани докладваха за всичко, разправяха му подробно, сякаш той самият беше там и гледаше със собствените си очи.

Рудахигва знаеше, че от корема на металната птица бяха излезли млада бяла жена, стар бял мъж и един чернокож, облечен като белите. Значи също враг.

Законът повелява всеки враг да бъде убит. Но тези бяха дошли с жена. А когато врагът идва с жена, не е враг. На война не се ходи с жени. Досега тук бяха достигали само мъже, които опитваха с оръжие да се доберат до Огнената пещера. Ако не ги избиеше на идване, Рудахигва ги изчакваше, за да ги изтреби до крак на връщане. Защото тогава те си отиваха болни, останали без сили. Типу Тип от Огнената пещера не прощаваше. Пазеше богатствата си.

Рудахигва беше смутен. По нещо тези, новите, не приличаха на другите, които бяха нахлували във владенията му. Да ги убие ли? Да убие ли чужденците, които идват с жена? Или пък това бе някоя нова подлост, ново коварство на белите дяволи?