Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Изведнъж той се извърна, зашари наоколо с още неизбистрения си поглед.

— А Люба?

Негърът заекна:

— Аз… Аз… Не знам… Няма я…

При този отговор Наумов изведнъж се свести.

— Как така я няма? Къде може да бъде?

И със залитащи стъпки закрачи обратно към гората.

— Мосьо Наумов! — извика след него Манзилала — Върнете се! Ще я потърсим с машината. Не така.

Ала разтревоженият баща дори не се обърна.

Внезапно в далечината забиха тамтамите. Шумът им се понесе отдалеч като притъпен грохот на гръмотевица, която бързо наближи. Ударите станаха по-отчетливи, кънтящи. Все по-близо и по-близо. Нови и нови дървени барабани, които заехтяваха ту тук, ту там из гората.

Там! Там! Там!

Сякаш удряха с чукове по главите им. Сякаш набиваха в мозъците им огромни меки гвоздеи.

— Какво сигнализират? — запита Наумов.

Манзилала вдигна рамене, посивял от уплаха.

— Аз съм гражданин. Не знам езика на тамтамите. Но не е хубаво. Не бият за хубаво…

Не се доизказа. Очите му се окръглиха още повече. Ръката с безполезния револвер увисна безсилно.

Отсреща, иззад гигантския дънер на сейбата, като изпод земята израсна огромен черен воин с щит от опъната кожа на хипопотам в лявата ръка и копие с връх от рог на антилопа в дясната. Височината му достигаше повече от два метра. Гърдите му широки, украсени с пъстри бойни шарки, главата малка, триъгълна, с бронзов цвят и големи очи, вторачени напред с жестока упоритост.

Манзилала, с прехапана до кръв устна, забравил оръжието си, отскочи назад. Но спря, усетил в гърба си допира на друго копие. Насреща му изникна нов боец, още по-висок от първия. И още един. И още, и още…

Вдигнали високо копия, бойците свиваха обръча, обграждаха ги мълчаливо. А от далечината продължаваше тътенът на сигналните барабани, вече не така тревожно, а спокойно, решително, вдъхващ ужас с настойчивата си самоуверена монотонност.

Манзилала пошепна с пресъхнали устни:

— Приятели!

Враговете сякаш не го чуха.

Няколко гиганта оставиха щитовете и копията си и в миг свързаха с въжета двамата пътешественици. После ги поведоха през гората.

— Люба! — извика отчаян бащата.

Никой не му отговори. Само нейде отвисоко, горе, в зеления покрив, се разкискаха маймуни.

Анри Льоблан тоя път се излъга.

Той беше изчакал търпеливо лъвицата да се отдалечи подир стадото зебри и чак тогава пристъпи към леговището й. Двете лъвчета, палави и доверчиви, се заклатушкаха непохватно на кривите си крачета, взеха да се галят в обувките му. Той ги почеса с пръсти по главите, хвана ги внимателно като котета и ги понесе под мишници към камиона си.

Над саваната печеше безжалостно отвесното слънце. Нажеженият въздух се люлееше като езеро. Едрата слонска трева ограничаваше кръгозора му, а досадната бодлива трева упупо забиваше острите си кукички навред, където можеше да проникне, и жилеше като рой оси. Опитният ловец обикновено не влиза там, където расте упупо, но тоя път трябваше. Заслужаваше мъките. За лъвчетата плащат добра цена. Тук-там пресичаха пътя му едва забележими пътечки, по които се източваха към водопоя гъмжило змии. В далечината се виждаха плътните корони на сикоморите и оголените чадъри на акациите. Като причудливи гигантски свещници се извишаваха дървовидните млечки. Десетина жирафи се придвижваха лениво през степта, следвани от стадо слонове. Те обичат да бъдат заедно. Помагат си — жирафите с очите, слоновете с обонянието.

Камионът стоеше готов за тръгване, в хралупата на огромен баобаб, който приличаше на обърнато нагоре с корените дърво. Над едрите като чинии бели цветове прелитаха рояци малки птички. Шофьорът беше намерил в една друга хралупа запазена вода от последния дъжд и пълнеше радиатора.

Оставаха още двеста метра. Но Анри не успя да ги премине. С гръмотевичен рев се втурна подире му разярената лъвица. Той знаеше какво се прави в такива случаи. Остави децата й на земята и отстъпи бавно. Друг път майката се спираше до тях и почваше да ги облизва, а той се измъкваше невредим. Сега хитростта му не успя. Без да се спре, лъвицата се метна към него с гигантски скок. Анри се обърна. Разбра, нямаше да се справи по този начин. Затова стреля. Улучи. И отскочи. Лъвицата се стовари тежко върху мястото, където той стоеше допреди миг. Беше ранена смъртно, но още имаше сила за борба. Метна се повторно, преди Анри да вдигне пушката. Той отново се измести. Отново я излъга. Но за беда очилата му паднаха. Нямаше време да ги търси. Макар и отпаднала, лъвицата пак налетя. Обезоръжен, почти невиждащ с късогледите си очи, ловецът повече по усет избягваше все по-редките и по-вяли атаки.