Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Наумов пошепна:

— Гъбна пустиня! Тъй нарекъл тази страна Стенли, когато я прекосил за пръв път.

В плътната сянка на джунглата не можеха да виреят никакви растения. Долу беше царството на гнилостта и разложението. Животът бягаше нагоре, към светлината, опрян върху оголените стъбла. Кои бяха живи, кои мъртви, пронизани от убийствените нишки на прахановите гъби и от безкрайните ходове на дървесните термити, чиито кълбести гнезда висяха тук-там по клоните.

И задавящ дъх на мухъл.

Манзилала се втурна към близкия храст с пистолет в ръка. Мярна му се някаква сянка. Отмести бързо завесата на лианите. Нищо. И все пак. Той беше градски жител. Но въпреки това забеляза. На това място преди миг беше стоял някой. Стъпканият мъх се изправяше бавно.

— Връщайте се! — извика пилотът тревожно.

В този миг Люба отскочи назад с вик на уплаха. Насреща й се изправи една змийска глава, засъска заплашително, замята се яростно.

„Отровна!“ — помисли си Люба, като видя шарките й, и бавно отстъпи. Но змията продължи да я догонва, като не спираше да фучи настървено. Девойката замахна с кинокамерата. Това раздразни още повече влечугото.

— Не бой се! — извика Наумов. — Не е отровна. Даже няма зъби.

Все още не повярвала, Люба запита:

— А окраската? А съскането?

— Подражава на отровните. Така се спасява горката. Иначе е напълно безвредна.

Щом ги пропъди, успокоена, змията отпусна глава на земята.

— Змия яйцеяд! — рече Наумов. — Ето и плячката й. Пускай камерата! Рядка снимка.

На земята лежеше едно яйце, кой знае от кое гнездо отмъкнато. Змията отвори уста и опита да го налапа. То се оказа по-голямо. Но тя не се отчая. Раззина още повече беззъбите си челюсти.

На няколко метра от нея жужеше кинокамерата.

— Лошо осветление! — сърдеше се младата операторка. — Дали ще излезе нещо?

Змията успя да нагълта яйцето, но то застана в гърлото й, изпъна го в неестествена подутина. После глътката се сви рязко, а след миг изплю натрошената черупка.

— Връщайте се! — извика отново Манзилала.

— Само една минутка! — отвърна Люба, като не сваляше обектива.

В дъното на пътеката стоеше с треперещи нозе ранената окапи. Обезсилена, тя вече не правеше опит да бяга.

Девойката насочи към нея апарата.

— Не може ли да махнем стрелата? — запита тя.

— Да опитаме! — съгласи се бащата, като навлезе след нея в гората.

Манзилала се разтревожи съвсем. Да ги последва ли или да остане при машината си? А и нейният мотор затихна, угасна.

В този миг се чу писъкът на Люба, писък на ужас, който прекъсна внезапно със задавено хъркане.

Пилотът изтича на помощ. Провря се под лианената завеса.

А сега?

Насреща му се изпречи мрачната колонада на горските великани, бездушна и заплашителна.

И нищо! Никаква следа.

— Мосьо Наумов! Мадемоазел!

Гласът му заглъхна, удавен от плътната растителност. Никакъв отговор.

Стори му се, че вдясно пропука съчка. Той се втурна натам, насочил цевта на пистолета. Нищо. Извика пак. Още веднъж. Още.

Безчувствената гора сякаш го затисна с безкрайността си. Притъпяваше гласа му. Омагьосана, дяволска гора. Къде бяха? Къде изчезнаха?

Манзилала усети как се разтреперват краката му. Разтресе се в ръката му и пистолетът. Нима можеше да се пази с него в тази грозна заплашителна пустош. Смъртта надзърташе отвред, зад всеки ствол, зад всеки възел на лианите — отгоре, отзад, отвред. Щеше ли да има сила да натисне спусъка, ако се наложеше?

Къде да ги търси сега? Дали не бе по-добре да се върне, да прати цяла експедиция? Така трябваше да постъпи. Сам не можеше да направи нищо. Той не познаваше гората. Страхуваше се от нея. Ужасяваше се. Непознатата опасност е по-страшна, по-непоносима.

Манзилала отстъпи заднишком към въртолета. Но спря. Дъхът му пресекна. Точно зад гърба си чу болезнен стон. Извърна се като вцепенен.

Стонът се повтори. Човек или хищник?

Всъщност стон ли беше или ръмжене? Ръмжене на звяр пред скок. Или бойният призив на диво племе?

Нещастникът пристъпи още една крачка и видя. Зад храста се подаваха два крака, обути в спортни обувки. А след това и целия човек. Доктор Наумов лежеше проснат по гръб и опитваше да се дигне на лакът.

Пилотът се спусна към него обезпокоен и в същото време зарадван. Каквато и да е, нали вече не е сам. Подкрепи го, надигна го, поведе го назад към машината.

— Какво стана? — запита той полугласно.

Старият естественик промълви с отпаднал глас:

— Не знам. Някой ме удари по главата отзад.