Петър Бобев - Драконът от Луалаба

И погнусен, хвана захвърлената лопата.

— А тъй мразя да убивам! Сърцето ми се свива. Сякаш са го стиснали с нажежени клещи. А трябва…

Въртолетът се хлъзгаше ниско над джунглата. Стиснала здраво кинокамерата, Люба Наумова се навеждаше ту надясно, ту наляво, за да запечата на цветната лента замайващата красота на този океан от дървета. Гледаше очарована — сякаш не гора, а чудовищна мозайка от жълто, сиво и масленозелено, напръскана с ярките бели и червени петна на единични разцъфтели дървета. Отгоре гората наподобяваше безкрайна равнина, покрита с буйни храсти, над които се извишаваха отделни още по-високи дървета. Но кинооператорката знаеше, ниските храсти всъщност представляваха петдесетметрови дървета от долния етаж на джунглата, над които издигаха снаги отделни стометрови великани.

Внезапно земята сякаш се пропука. Зеленият масив се преполови, целият свят се разломи и пред пролуката надзърна сякаш празното небе.

Пилотът, мосьо Манзилала, се обърна и показа хубавите си зъби.

— Луалаба!

Люба и баща й, доктор Христо Наумов, кимнаха с глави. После отново прилепиха чела до стъклата, загледани в накъсаната лента на реката, отразила в спокойния си блясък целия огън на тропическото небе.

Постепенно, навлязла в някаква равнина, реката нарасна и се разля в пространно блато, осеяно с пръснати като зелен архипелаг блатни горички. Подплашени от хлъзналата се по водната повърхност сянка на машината, орляк фламинга литнаха като розов облак, последвани от розовото си отражение по водата.

В далечината, над мътната омара, се издигаше като бял остров сред морето на мъглите заснеженият масив на Рувензори, Лунната планина — някак блед, въздушен, сякаш не плътна земна форма, а мираж, бяла сянка, игра на светлината, най-много облачен конус, застинал неподвижно над сиво-лилавия хоризонт.

— Имаме щастие — рече Наумов. — Рядко се вижда Рувензори незабулен от облаци. Стенли успял да го види само два пъти.

Закръглено възвишение пресуши за малко блатата, но отвъд бухналия му зелен гръб блесна обширно езеро, обрасло с палми, тръстика и папирус. Сред тихите води стърчеше каменист остров като огромен бъбрек, дълъг няколко километра. Тук-там от пукнатините по стръмните му склонове се източваха струйки жълтеникави пари, които се свличаха надолу и замрежваха искрящата водна повърхност с копринена мъгла.

— Фумароли! — подметна Наумов. — В близост с вулканични области.

На север теренът се надигна бързо, превърна се в оголен, напечен от слънцето хълм, прорязан като с гигантски саблен удар от стар разсед в земната кора. В дъното на чудовищната пукнатина се провираше буен поток, подскачаше по натрошените скални отломъци и бързаше на запад, към Луалаба.

После като величествена изумрудена вълна напреде им отново се надигна джунглата и скри света под разкошната си монотонност.

И пак блата, и лъснала мрежа от речици и ръкави като безредно оплетени станиолови ивици.

Пилотът се обърна.

— Шипекве! Чували ли сте за него, за унищожителя на хипопотамите?

— Естествено! — усмихна се Наумов. — Кой естественик в Конго не е чувал?

Мосьо Манзилала добави:

— Има легенда, че живее тук някъде.

— Вярвате ли, че въобще съществува? — запита Люба, прибрала за малко камерата си.

Пилотът се усмихна.

— Който не вярва, нека провери! Да заповяда!

— Вярно! — потвърди Наумов. — Кой ще провери? Над този пущинак дори птиците прелитат с утроена скорост. Блата, москити, непроходими храсталаци. Трудно се прониква тук по суша…

— По-трудно се излиза — пошегува се Манзилала. — Затова всеки говори каквото му скимне. Кое е истина, кое лъжа? Шипекве, летяща смърт, снежни човечета…

— И още! — добави доктор Наумов. — Тигролъвът край Нигер, исполинската хиена, двадесетметровите питони, водният леопард…

Пилотът стана сериозен.

— В Либерия съществува тайното общество на водния леопард. Фетишът му „мафуе“ представлява каменна статуйка на крокодил без опашка. Африканците не фантазират в своето изкуство както китайците, индусите… Щом са го изобразили, значи са го видели.

Наумов беше учен. Не си позволяваше да се увлича в мечтания, поне когато ставаше дума за неговата наука. Вярваше само в това, което е доказано безспорно, проверено, потвърдено. Но нямаше намерение да спори. Не се опита дори да възрази на пилота. Защото нямаше навика и да отрича нещо, докато не разполага с достатъчно убедителни опровержения.