Петър Бобев - Драконът от Луалаба

И хитри. Не се лъжат лесно. Досетливи. Ето и тоя. Право е, ами ако се разприказват черните? Къде ще се дяват тогава двамата бивши жандармеристи?

— Не е ли по-добре — поколеба се мулатът — единият за краката, другият за ръцете и в реката! По-чисто, без следи!

Зигфрид все не скланяше.

— Не бива. Цивилизовани хора с цивилизован човек — така като мърша. Няма как. Ще го заровим ние. Вземи две лопати!

Жозеф сви рамена.

— Както кажеш. Но все ми се струва, в реката е по-сигурно.

Донесе лопатите и двамата се запътиха към реката.

Мулатът бе замълчал необичайно. Зигфрид неволно отстъпи назад. Познаваше го отлично. Сякаш беше погледнал с рентген в душичката му. Та нали той не би се поколебал да пречука всеки, който се изпречи между него и златото. Това навярно обмисляше сега Жозеф. Кога да го направи? Кога щеше да сметне, че няма нужда повече от съдружника си?

Немецът махна с ръка. Така е устроен животът — джунгла! Или изяж, или тебе ще изядат. Който превари. Който си отваря по-добре очите и ушите. Който се колебае по-малко…

Сегашният Зигфрид Ерлих не беше някогашният изнежен малодушник, за когото не съществуваше нищо извън музиката. Сегашният Зигфрид Ерлих беше паднал до дъното. Вече нямаше никаква надежда. Чакаше само кой ще му предложи повече, за да му служи, да стреля и да убива. Парите му трябваха, за да пие, да гуляе. Да пие, да пие. Да забрави кой е бил и какво е мечтал… Да забрави… И музиката, и тихия Майнц… Музика…

Откога не бе слушал истинска музика. Истинска. Хайдн, Бах, Бетховен, Вагнер. Не бумтежа на негърските тамтами, не уродливата истерия на джаза…

За последен път свири на орган във Франция. При отстъплението. Някакво село. Безименно. Подобно на всички села, през които минаваха. Все същите сринати къщурки, изровени дворове, подивели кучета и котки. Граната бе отнесла покрива на църквата. Зигфрид влезе. Поддаде се на първия порив. Та той още нямаше осемнадесет години. А вътре — чудо. Органът здрав, непокътнат. Войникът от SS натисна клавишите. Забрави къде се намира. Свири час, два, три. Изпусна частта си. А това значеше шест месеца без отпуск. Но той и без това нямаше нужда от отпуск. Американски самолет бе погребал под развалините на бащината му къща цялото му семейство. На война се чувствуваше по-добре. Тук поне можеше да отмъщава. Неприятелите бяха избили неговите близки. Той пък избиваше техните близки. По техния закон, по еврейския закон: Око за око, зъб за зъб! Убиваше в боя, убиваше и в лагерите пленници, арестанти. Какво от това, че били беззащитни? А ония от самолетите не убиваха ли също така беззащитни хора в градовете?

Внезапно двамата спряха. На стотина крачки пред тях, под зеления тунел на пътеката, седеше някакъв негър и разговаряше с умрелия. Льоблан не беше мъртъв — приказваше, обясняваше.

— Стой! — провикна се Зигфрид Ерлих.

Негърът скочи и се шмугна в гъсталака.

— Научил е тайната! — изръмжа Зигфрид и без да се замисля, стреля. После заедно с Жозеф се спуснаха по пресните следи. На един лист видяха капка кръв. Значи ранен. Можеха да го настигнат, трябваше да го настигнат. Никой друг, който знаеше тайната, нямаше право да остане жив.

Но не успяха. Плитка рекичка препречи пътя им. Отсреща следите се губеха. Ясно, беглецът бе минал през водата, да скрие дирите си — или нагоре, или надолу по течението.

Два часа изследваха бреговете. Нищо не откриха. Удавил ли се бе проклетникът, прехвръкнал ли бе или се бе изкатерил направо от водата на някое дърво? Толкова много начини има да заличи следите си един хитър негър.

— Маймуна! — изръмжа Зигфрид! — Може ли човек да гони маймуна?

Няма що. Наложи се да се връщат с празни ръце.

— А сега? — запита той.

Жозеф го изгледа разбиращо.

— Сега? По-скоро на път! Да преварим другите!

Почервенял от яд, немецът кимна с глава.

На пътеката, на същото място, където го оставиха, лежеше Льоблан. С отворени очи. С обвиняващи очи.

С последни сили той се надигна на лакът, простря срещу тях костеливия си палец.

— Помнете… И вас ще стигне… Проклятието…

Зигфрид Ерлих дръпна настрана другаря си.

— Ще умре, ясно е. Но преди това кой знае на колко души още ще раздрънка тайната.

Жозеф кимна с глава. Беше разбрал.

Немецът приближи до болния и закри с длан очите му. Все още не можеше да свикне, все още не можеше да гледа очите на умиращите.

— Спи! — рече му той тихо. — Спи!

В този миг Жозеф натисна ножа в сърцето му.

— Той и без това щеше да умре! — сякаш за оправдание рече Зигфрид. — Защо да се мъчи повече.