Петър Бобев: Драконът от Луалаба

Немецът зяпна от изненада. Наведе се, превърнат в слух.

— Огнената пещера! — възкликна той. — Не е ли измислица?

Болният притвори пак очи.

— Пълна със злато… И то е мое… Аз останах последен… Чисто, самородно… Буци злато…

Зигфрид не се стърпя повече.

— Къде? Казвай по-скоро!

Нещастникът не отговори. Лежеше отпуснат. Дали беше умрял? И то тъкмо сега, когато трябваше да говори.

По цяла Африка — не, по цял свят се носят легендите за Соломоновите златни рудници. Хиляди нетърпеливци са платили с главите си дързостта да намерят тайнствената страна Офир, отдето Соломон е измъквал златните си товари. Къде не са търсили? И в Замбия, и в Конго, и в Родезия. В планината Инянга има следи на древна, неизучена цивилизация. Същите следи, както и в мъртвия град Зимбабве. Развалини, каменни укрепления, акведукти, ниви на тераси. Зигфрид е ходил там. Но злато не видя. Казват, че имало, но той не видя…

Тук, край Луалаба, дочу мълвата за Огнената пещера, издълбана в златна планина. Дали пък не е това страната Офир? Никой не знае къде се намира. Едни сочи на изток, друг — на запад. Някъде из джунглата, из тая убийствена джунгла, още неизбродена от крака на бял човек, пълна с тайни, опасности; тоя зелен ад, който изсмуква волята, цялата ти жизненост, който те превръща в парцал… Всички пътуват по реката. И едно-две шосета. Никой не се отклонява от тях, откак са минали Ливингстон и Стенли… Все по техния път…

Немецът разтърси болния за рамената.

— Къде? Къде?

Нещастникът го изгледа с помътнели зеници.

— Отидох заради сина си… Да изкупя греха си…

Внезапно той насочи показалеца си към сърцето на Зигфрид.

— Закълни се, че ще му предадеш думите ми… Като братя ще разделите богатството…

— Къде е? — прекъсна го задъхан немецът.

— Закълни се!

Зигфрид едва сдържа усмивката си. Защо пък да не се закълне? Какво му струва? За злато е готов да продаде живота си, та за една клетва ли…

Той вдигна ръка.

— Заклевам се!

Болният въздъхна облекчено. Костеливата му ръка запълзя бавно към пазвата, мушна се под дрипавата риза и измъкна някаква хартия в пластмасов плик.

— Картата! — пошепна той. — Занеси я на сина ми… Анри Льоблан… Повтори името му…

Зигфрид грабна картата с хищно движение и я мушна в джоба си.

— Анри Льоблан! — рече той. И в същия миг го забрави. Какво го интересуваше някакъв син, когото не мислеше да търси?

А сърцето му пърхаше от радост под пластмасовия плик, от който сякаш струеше чудна топлина, вдъхваше сладки надежди, радост до замайване. Злато! Планина от злато! Златният ключ отваря всяка крепост. Ще отвори и пътя за родния Майнц. Всяка крепост може да бъде прескочена от магаре, натоварено със злато. Тогава Зигфрид ще има всичко: пари, уиски, дом, родина. И най-важното — самоуважение! Няма повече да се кланя на разни черни муцуни. Ще се върне при своите, сред цивилизацията, далеч от омразната вонеща джунгла…

Унесен в златните си видения, той едва дочу шепота на умиращия:

— Анри Льоблан, в зверофермата на Хартли. Парк Едуард…

— Знам! — кимна утвърдително Зигфрид.

Старият Льоблан явно губеше сили. Задушаваше се. Но все пак успя да направи последно усилие. Пошепна хрипливо:

— И още… Не отивайте като нас… Неподготвени… Двадесет души тръгнахме…

Задиша често. Пак продължи:

— Спасихме се от черните гиганти… От вонещите блата… Дракона… Но не беше то… Друго ни погуби… Проклятието…

— Какво? — запита Зигфрид.

— Страшно проклятие… Който влезе в Огнената пещера, който се докосне до златото — загива… Адски болки в мускулите… Загинаха всички… Пиер полудя… Пазете се от проклятието… Не пипайте златото…

Зигфрид, естествено, не вярваше в проклятия. Ако имаха дори най-малката власт, той отдавна трябваше да се гърчи в катрана на преизподнята, натикан там от безбройните клетви на концлагеристите, които бе убивал.

— Да не е жълтата? — запита той неуверено.

Жълтата треска по тия места е по-страшна от чумата, от едрата шарка, от проказата, взети заедно. На пристанищата по реката, където се появи, вдигат жълти флагове и никой кораб, никоя лодка не смее да се отбие, бяга като пред божия гняв. Жълтата смърт! Тъй я наричат. Две трети от болните умират първите три дни. Изсушават се, превръщат се в пергаментови мумии. Но тя не е проклятие, тя е болест, пренасяна от милионите жълтеникави комарчета.

Болният нямаше сила да поклати глава, само притвори клепачи.

— Друго е… Проклятие… В златото…