Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Накрай с последен рев лъвицата се изправи на задни крака и се простря по гръб.

Анри избърса с кърпа челото си. Запали цигара. Вдъхна дълбоко. Пфу! Ако и това е живот! Всеки ден на криеница със смъртта.

Убедил се, че зверът е мъртъв, шофьорът негър приближи с пушка в ръка.

— Как е, бвана? — запита той.

Анри се усмихна.

— Добре! Но можеше да не бъде тъй добре!

Негърът поклати глава.

— Четириокият няма защо да се бои от лъвове. Той е неуязвим.

Анри знаеше. Четириокият беше той. Тъй го бяха кръстили туземците. Недъгът му, който го принуждаваше да носи навсякъде очила, за тях все още беше признак на превъзходство. Те бяха убедени, че с четири очи се вижда по-добре.

Шофьорът добави:

— Лъвовете не закачат белите. Не им допадат по вкус. Гонят само нещастните негри. Свикнали са с тяхното месо.

— Ще ги гонят я! — разсмя се Анри. — Щом като бягат. Всяко паленце ще те погне, ако побегнеш от него.

После се наведе, намери очилата си, взе двете скимтящи лъвчета, които навираха муцунки в корема на мъртвата си майка, и тръгна към камиона с приведена глава.

Да убие такова хубаво животно! Пфу! Не беше свикнал така. Той беше ловец, но ловец на живи животни. Не ловец убиец. Убиваше само при крайна нужда, когато нямаше друг изход. А към лъвовете имаше особена слабост. Наистина слонът е по-умен, леопардът по-хитър, биволът по-опасен. И все пак лъвът е цар. Така е и при хората. Има самочувствие.

Открили от висините плячката си, два лешояда се спуснаха върху пресния труп. Наскоро отнякъде долетяха няколко гърбави птици марабу, сбиха се с лешоядите, нахвърлиха се лакомо върху накъсаното от орлите месо.

Още при входа на фермата го посрещна собственикът Хартли, хвана го под ръка и го поведе към седналите на верандата гости.

„Пак нещо опасно! — помисли си Анри. — Иначе няма да бъде тъй любезен.“

Представиха го на посетителите, заговориха.

Както винаги, богати безделници бяха дошли тук да направят вълнуващи киноснимки, с които да се хвалят, когато се върнат по домовете си. Арената на Хартли беше просторна и даваше пълна илюзия, че действието се развива на открито, сред природата.

След закуската клиентите се настаниха с кинокамерите в специални клетки. Анри застана пред тях с ласото в ръка. Щеше да им демонстрира умението си да лови живи лъвове. Пазачите отвориха клетката и прекрасният Шейтан изскочи на поляната.

Никой не знае как ще постъпи лъвът в следния миг. Така и сега. Обикновено Шейтан се упътваше право към месото пред клетките с кинокамерите, където го очакваше с ласото Анри. Този път обаче му хрумна друго. Свърна встрани и се втурна право към оградата. Стори му се, че тъкмо сега би могъл да избяга.

Анри прецени бързо. Ако го изпуснеше, загубата щеше да бъде за негова сметка. А такъв хубавец струва скъпо.

Шейтан достигна телената ограда, запълзя нагоре по стълба. Изкатери се на върха, опита да се прехвърли навън. Но човекът го настигна, хвана го за опашката и, го задърпа назад. Понеже стълбът беше много гладък, лъвските нокти не устояха. Анри успя да го задържи, докато тичаха помощниците му и омотаха в ласата си царя на зверовете.

Гостите изпаднаха във възторг. Радваше се и Анри. Но ведно с доволството в душата му отново се промъкна същата мисъл, която напоследък често го спохождаше: Е, добре! И сега се отърва! А следния път?

Без да отговори на поздравленията, с които го обсипаха възхитените оператори, той се прибра в бънгалото да дезинфекцира драскотините от лъвските нокти.

В стаята му влезе прислужникът.

— Бвана, търси те един негър.

— Да почака!

Прислужникът се доизказа:

— Болен. Носи вест от баща ти.

Анри Льоблан извика от изненада:

— От баща ми! Къде е?

— При слугите.

Ловецът го последва с бързи крачки, превари го, затича. На няколко скока влетя в стаята.

Върху нара лежеше чернокож човек, изтощен, отпаднал, с полуотворена задъхана уста. Бедрото му беше омотано в мръсна превръзка, пропита с кръв. В очите му гореше трескав огън.

— Ти ли си белият бвана с четирите очи?

— Да! — пристъпи нетърпеливо Анри. — Разправяй!

— Анри Льоблан ли се казваш, бвана?

— Да, да! Разправяй!

— Ей сега!

Негърът се отпусна назад, изтощен от преживяното, затвори очи.

Анри стоеше над него, затаил дъх.

— Къде е баща ми?

— Той умря! — отвърна раненият.

— Умря!

Анри почувствува как някаква ръбеста буца от мъка и безнадеждност раздра гърлото му.

— Умря!

Негърът добави шепнешком: