Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Тамтамите му бяха съобщили, че идва и Типу Тип. Чули гласа му. А всеки жив човек при този глас ляга по очи, не се движи, не поглежда. Който види Типу Тип начаса отива в Страната на големия сън. А никой не иска толкова рано да иде там. Има време.

Когато заглъхнал ревът на Типу Тип, скритите воини на Рудахигва видели само двамата мъже, белия и черния. Без бялата жена. Типу Тип я отвлякъл със себе си.

Барабаните питаха настойчиво:

— Какво да правим с пленниците?

Рудахигва се обърна към боеца, който стоеше коленичил пред петметровия тамтам до колибата под палмовия навес.

— Да ги доведат живи! Мвами Рудахигва ще ги разпита.

Воинът заудря с ротанговите палки кънтящия дървен цилиндър. По-надясно, по-наляво! С по-ниски тонове, с по-високи! По-бързо, по-бавно! Звуците полетяха над листния покрив и предадоха заповедта на вожда.

От далечината долетя краткият отговор:

— Бойците на Рудахигва водят пленниците.

След половин час черните гиганти с Наумов и Манзилала влязоха в селището. Вождът ги посрещна седнал пред своята инзу, обграден от старейшините и най-смелите ловци. За отлика от вожда си те бяха препасали около бедрата си кожи от генета. В косите им стърчаха забити пера от птица носорог, на гърдите им се белееха огърлици от крокодилови зъби. Мълчаха с безстрастни изрази, стиснали копията и щитовете си.

Макар и зашеметен от тревога, Наумов успя да разгледа селото, в което беше попаднал. Голямо село от стотина хижи, оградено с набити в земята слонски бивни, зад които се издигаше гора от маслени палми и храсти кола. По пътеката между жилищата се бяха подредили в мълчалив шпалир жените, зад които надзъртаха страхливо децата. Пред една колиба женско шимпанзе люлееше чернокожо бебе. Наумов беше слушал за това, но сега го виждаше за пръв път — шимпанзе бавачка. Разправят, че африканките поверявали спокойно децата си на маймуни, които се оказвали много грижливи бавачки, по-грижливи от истинските майки.

Наумов и Манзилала пристъпваха бавно сред този кордон от нескрита враждебност, оглеждаха се смутени, уплашени.

— Ватуси, безсъмнено! — промълви естественикът.

Сив от страх, Манзилала само поклати глава.

Наумов добави:

— Тяхната цивилизация може би е по-стара от европейската. Ала тези тук, макар и от същото племе, са различни. Ватусите в Руанда-Урунди не ходят полуголи. Носят тоги като римски сенатори. Как ли са попаднали тук? В такъв пущинак, където най-издръжливите хора, пигмеите, едва са оцелели?

Един пазач го бутна с дръжката на копието си, без да каже нищо. Сякаш беше ням. Сякаш цялото село принадлежеше на глухонеми.

Най-сетне групата спря пред колибата на вожда. Наумов го позна веднага. Леопардовата кожа във всички племена е знак на царско достойнство. През входа се виждаха рогозките, които постилаха пода, пъстрите кошници, пълни с плодове, и окачените по стените копия, лъкове и щитове. А наблизо, под навеса от палмови листа, лежеше кралският тамтам. Наумов си спомни. Наричаха го калинга — символ на върховна власт. Който отнеме на ватуския крал тамтама, отнема и властта му. Украсен беше с чудна резба и окичен с гри-гри, дървените фетиши. С това име, гри-гри, европейците наричат всички непонятни за тях вещи на африканците.

Наумов се обърна към другаря си:

— Питайте къде е дъщеря ми! Питайте, моля ви!

— Не знам езика им — отвърна Манзилала с пресъхнали устни.

Естественикът вдигна рамене:

— Тогава аз ще опитам на кингвана.

Кингвана е диалект на езика суахили, почти интернационален език — есперанто, на племената от Централна Африка.

И се обърна към седналия вожд, който все още не ги поглеждаше, а стоеше с насочени към земята очи, сякаш пред него нямаше никой.

— Вожде, отговори на един нещастен баща! Къде е дъщеря ми?

Рудахигва мълчеше, все едно не чул нищо. Само чертаеше с дръжката на копието си някакви фигури в праха.

Наумов отново заговори развълнуван, треперещ от вълнение:

— Къде е дъщеря ми? Недей да мълчиш! Ние не сме врагове. Не ви желаем злото. Затова трябва да ни освободиш, да пуснеш и дъщеря ми. Ще ти се отплатим богато. Имаме хинин, горчивото лекарство против треската. Имаме и други лекарства. Ще ти дадем ножове…

Рудахигва се изправи. Наумов неволно замлъкна, смаян от гигантския му ръст. Войниците му бяха високи, едри мъже, но вождът им беше истински великан. На височина може би достигаше два метра и половина. С широки плещи и изящна глава, от която гледаха две големи, умни, но сурови очи.