Петър Бобев - Драконът от Луалаба

— Нека всички излязат… Само ти остани!

Анри направи знак с очи и работниците мълчаливо напуснаха стаята.

— Слушай, бвана! — заговори раненият, когато и последният човек излезе. — Моето име е Лумба. Отдалеч. От плантацията на черния бвана Мапунда. Този ден Лумба излезе към реката. Търсеше кола. Негрите обичат орехите кола. Дъвчат ги. Кола дава сила. Лумба гледа. На пътеката човек… Умрял… Не… Не е умрял… Мърда устни… Иска да говори… Лумба сяда до него… Кажи, бвана… Болният бвана казва: Тоз бвана Зигфрид лош. Взе книгата, на която е написан пътят, открадна я… Пътят за жълтия камък… „Иди, казва, намери моя син Анри Льоблан“…

— Злато! — възкликна Анри.

Негърът продължи:

— Тъй казва баща ти: „Обади му пътя за жълтия камък! Да превари крадеца!“

Анри запита бързо:

— А после? Какво стана с баща ми?

— Чакай! — въздъхна болният. — Поред! Да иде, казва, синът ми там, под старата сейба, дето убихме белия носорог. Оттам почва река с много блата. Да тръгне към Рувензори. Ще стигне Огнената пещера. Пещера от жълт камък, сред езерото… И да се пази… Много да се пази…

— От какво? — запита Анри.

— Не каза… Дойде бвана Зигфрид заедно с бвана Жозеф… Лумба побягна… Чу гърмеж… После куршумът ухапа бедрото на Лумба… Лумба напъха в раната целебна трева… Влезе в реката… В реката следи не остават… Хвана се за един клон и все по дърветата стигна назад до пътеката…

— А баща ми? Баща ми?

— Двамата го мушнаха с ножа… После го заровиха край пътеката… Лумба каза всичко… Изпълни обещанието си… Вече може да умре…

— Няма да умреш! — прекъсна го Анри. — Ще те заведа, в болницата.

Даде му две таблетки сулфамид против инфекцията, излезе, приготви джипа си, после заедно с прислужника натовари ранения в колата и подкара към болницата.

Асфалтовата лента на шосето летеше под колелата, а отзад, на седалката, раненият пъшкаше при всяко друсване. Често трябваше да спират, докато се източи пресяклото пътя им стадо зебри, антилопи или щрауси.

Със стиснати зъби и овлажнели очи Анри въртеше уморено волана. А мъката се надигаше в гърдите му, задавяше го. Злочестият му баща! Колко скъпо плати лекомислието си! Игра на карти. Загуби. После го измамиха с продажбата на златния периметър. Добър беше човекът, наивен. Не се досети, че мошениците може да са стреляли в скалата със сачми от златен пясък, че може да са го „посолили“, та да заприлича на самородно злато. Проигра плантацията си. Защо проигра така и живота си? И сега гниеше някъде, край някаква пътека, без кръст, без цветя, без знак.

Той се обърна:

— От какво беше болен баща ми? Ранен или що?

— Не! — изпъшка от друсането негърът… — От друго… Тъй каза той — проклятие…

— Какво проклятие?

— Лумба не знае. Не разбира. Старият каза само туй: „Анри да се пази!“ От какво? Не каза…

Анри Льоблан намали скоростта и спря пред болницата. Санитарите внесоха болния на носилка. След малко лекарят излезе да съобщи, че са взети всички мерки и раненият е вън от опасност.

Доволен, Анри тръгна обратно. След половин час намали ход. Насред пътя лежаха две лъвици и един лъв. Той отби настрана през полето и ги заобиколи. Нямаше смисъл да ги дразни.

Когато пристигна във фермата, Анри се прибра направо в стаята си. Забрави да пусне вентилатора, забрави да се окъпе, а отвори шкафа си и измъкна една пожълтяла библия. Отвори я там, където бе сложил последното писмо от баща си, и препречете отново познатия текст, отбелязан с нервния почерк на стария Льоблан.

„Цар Соломон построил кораби в Езион Хебера, около Елота, на брега на Червено море, в земята на идумедеите. И цар Хирам изпратил на тези кораби заедно с робите на Соломон своите роби, опитни мореплаватели. Те отишли в Офир и там натоварили четиристотин и двадесет таланта злато, което отнесли на цар Соломона. Корабите на Хирам, които докарали златото от Офир, докарали все от Офир много сандалово дърво и скъпоценни камъни. Царят направил от сандалово дърво стълбове в дома господен и в царския дворец, а така също арфи и псалтири за певците. А царят имал кораби от Тартиш заедно с корабите на Хирам. Един път в три години отивали корабите му и донасяли злато и сребро, слонова кост, маймуни и роби.“

После разгъна писмото. Получил го бе неотдавна, преди три месеца, но от многократно прелистване то се бе измачкало, бе пожълтяло.

Анри го зачете отново.

„Когато имаш дете, ти си длъжен да обезпечиш живота му. Моят баща изпълни дълга си. Но аз сгреших. Ако знаеш колко мъки съм изживял, колко угризения… Би ми простил… Не би ме съдил тъй жестоко… Но аз няма да си простя, че те оставям беден… Аз самият се осъждам не по-малко строго…