Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Омокрените покриви задимиха с розова пара, сякаш в следния миг щяха да пламнат. Топла мъгла се запровира под гигантските дървета. Заквакаха жаби, зацвърчаха цикади, разприказваха се маймуни. Тамтамите отново подеха подлудяващия си ритъм.

Тогава настъпи нощта. Притъмня. Заплашителни сенки проточиха от шубраците черните си пипала. Залезът продължи да тлее още няколко минути, после изведнъж угасна. От мътнотеменужено, бродирано със златните пера на облачните слоеве, небето преля в тъмно индиго. Накацаха и звездите, ярки и светли, и тъй близки, сякаш, ако се изкатериш до върховете на палмите, ще ги достигнеш.

Селото притихна. От това шумът на джунглата стана още по-отчетлив. Всички обитатели искаха да заявят, че съществуват. Те цвърчаха, бръмчаха, пръхтяха, крещяха, виеха, лаеха — наблизо и отдалеч, едните забързани да се скрият в леговищата си за през нощта, а другите тъкмо сега тръгнали на лов. Над върхарите прелитаха едри сови. Летящи катерички скимтяха: О, о, о! Долитаха жалните стонове на дамана. Наблизо шумолеше с иглите си бодливо свинче. Отнякъде изплуваха цял облак светулки, завъртяха се, замрежиха света в огнената плетеница на вихрената си игра. Толкова много — сякаш от звездното небе валеше тих огнен сняг.

После настъпи тишината. Целият свят се умълча. Само изрядко някой едър хищник дръзваше да издаде присъствието си със сподавено изръмжаване. Слабите, както навсякъде, мълчаха.

Луната, призрачно синя, простря над затаения свят светлата си мрежа, която заблестя с искрите на брилянта в неоцедените дъждовни капки по листата.

— Манзилала, трябва да измислим нещо! Или да избягаме, или да убедим великана, че не сме врагове.

— Не може! — промълви унило негърът. — Няма спасение! Чувал съм за такива племена. Никого не пускат, убиват всеки чужденец.

— Но аз не мога да стоя бездеен! Не съм свикнал така! Ще се боря! От всяко положение има изход.

— Тъй било писано! — въздъхна Манзилала.

— Остави тази философия на слабите! — сопна се Наумов. — Научил си я от мисионерите.

Манзилала мълчеше. Така беше с него, с хилядите млади конгоанци. Гордееха се с културата си и в същото време се срамуваха, задето я бяха получили от колонизаторите.

После пошепна тихо:

— Ех, ако беше тук самолетът ми! Защо? Защо го напуснахме?

В селото се чу нова глъчка. Хората пак наизлязоха от хижите си и се стекоха към входа на селището, до оградата от слонски бивни. Наумов се надигна. Видя, че се задава голяма група бойци с факли в ръце, размахали копия и щитове.

И сред тях…

— Люба! — извика той.

Девойката, преуморена от тревогите и дългия път, подобна на дете сред гигантския си ескорт, се обърна.

— Татко! Къде си?

— Тук! Вързан. В колибата, пред която стоят двама пазачи.

Люба се спусна нататък, но охраната я настигна бързо. Преди да я дръпнат назад, тя видя как пазачите на баща й влязоха вътре и запушиха устата му с трева.

Люба се дърпаше, риташе, хапеше. После разбра! Глупаво! Така няма да помогне. Само ще навреди. Затова се примири. Остави се да я издърпат назад.

Пазачите я отведоха в съседната хижа и я блъснаха вътре. Не я вързаха. Тя се надигна на лакът. Сега можеше да обмисли спокойно какво да прави. Още по-добре, че не й взеха револвера. Дали не го бяха забелязали или не знаеха предназначението му, а може би не допускаха, че жена ще носи оръжие.

Тя се изправи и пристъпи към изхода. В този миг четири ръце я дръпнаха назад в тъмнината. Девойката викна от уплаха. Обърна се. Две стари негърки, на които достигаше едва до гърдите, я вмъкнаха във вътрешността на хижата.

— Не може! — закани се едната, после отново седна до другарката си.

Ясно че не може — помисли си Люба. — Тъй не може. А трябва да измисли нещо, някакъв по-разумен план да не събужда напразно подозренията им. Когато започне да го изведе докрай. Пистолетът на кръста й даваше сила, повече увереност. Не трябваше да проиграе глупаво случая. От нея сега зависеше всичко — не само нейното спасение, но и животът на баща й.

Смазана от умора, тя неволно се унесе.

Всъщност какво бе станало?

Люба помнеше само, че тъкмо когато насочваше камерата към окапи, нещо я бе ударило в тила. И толкова! Когато се бе свестила, бе разбрала, че някакъв силен мъж я носи на гръб… После пак бе загубила съзнание…

Девойката трепна. Спомни си изведнъж. Ръката, която я стискаше, беше бяла. Бял мъж я беше отвлякъл. Силен бял мъж. Бял дивак… Тарзан — каква нелепост! Или пък — кошмар! Тежък кошмар!